Джон Кейз - Осмият ден

Отговорът дойде мигновено: да си получи парите.

Нищо нямаше да постигне, ако се изправеше срещу Белцер. Просто трябваше да продължи да играе играта, да си вземе дължимите пари и да се оттегли без сблъсъци: „Благодаря за предложението, господин Белцер — ааадски е интересно, но трябва да подготвя изложбата си. Чао!“.

А междувременно щеше да го прецака. Щеше да възстанови файловете в компютъра с помощта на копието, което бе направил. Белцер не знаеше за него и никога нямаше да узнае. Монахът щеше да получи всичко, което Терио е искал да му прати — ако професорът изобщо бе имал такива намерения. Може пък лаптопът да не беше своего рода писмо в бутилка. Може би — както смяташе Инзаги — Терио просто му го бе пратил като приятелски подарък. В такъв случай монахът можеше да постъпи също като Белцер и да изтрие файловете на Терио.

Но в компютъра явно е имало нещо важно, иначе адвокатът нямаше да преформатира диска. Това беше поредният въпрос: защо адвокатът е искал да изтрие файловете? Не знаеше. Не желаеше да узнае. Дани Крей щеше да предаде лаптопа с възстановените файлове на монаха. И щеше да се почувства много по-добре. Пък после да става каквото ще.

Не беше толкова лесно. Белцер бе унищожил не само текстовите файлове на Терио, но и оперативната система. Затова първата задача бе да възстанови уиндоуса — нещо, което Дани никога не беше правил. Очевидно имаше нужда от компютърен специалист. Но къде да намери такъв?

Оказа се, че едно от преимуществата на високата класа на хотела е високата класа на портиера. Работата на Джорджо бе да се грижи за гостите, да им осигурява каквото поискат. Билети, резервации, информация, срещи — всичко, винаги, по всякакъв начин. След като му обясни проблема, Дани се върна в апартамента си и остави възрастния Джорджо на телефона. След час на прага стоеше младеж с очукана кутия за компактдискове. Вътре имаше пиратска версия на оперативната система Уиндоус 98.

Хлапето я инсталира за не повече от половин час. Когато свърши, Дани му даде сто долара в лири и го изпрати до вратата. После седна пред лаптопа и един по един възстанови изтритите от Белцер текстови файлове. След две минути се обади на Инзаги.

— Бързо свършихте — не се опита да скрие изненадата си монахът. — Мислех, че искате да го задържите няколко дни.

— Не открихме нищо важно — поясни Дани. — Е! Как да ви го предам? Утре заминавам. Предполагам, че бих могъл да ви го пратя по „Федерал Експрес“.

Инзаги се поколеба.

— Става, но… за къде заминавате? В Щатите ли се връщате?

— Всъщност отивам в Сиена.

— За палиото ли? Естествено! Красив град, завиждам ви. Непременно посетете катедралата. Невероятна е, дори след като сте видели „Свети Петър“!

— Ще имам предвид.

Монахът замълча за миг, сякаш неочаквано му бе хрумнало нещо.

— И с какво ще пътувате?

— С влак.

— И аз утре сутрин заминавам за Фраскати — възкликна Инзаги. — Можем да се срещнем на „Термини“.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. В голямата зала има информационно табло. Огромно е — няма как да не го забележите. Кога е влакът ви?

— В десет и трийсет и две.

— Тогава да се срещнем, да речем, в десет без петнайсет. Само…

— Да?

— Пазете се от дечурлигата — посъветва го монахът.

— Какви дечурлига?

— Циганчетата. Прелестни са, но ще ви оберат до шушка.

Навалица, прах и шум.

Дани и монахът бяха в кафенето на „Термини“ на самия вход на гарата. Инзаги беше преметнал ремъка на куфарчето на лаптопа през ръката си — предпазна мярка срещу невръстните крадци, които обикаляха в търсене на отворени чанти и забравен багаж. Той колебливо отпи от кафето си и потръпна.

— Не е много хубаво.

Дани кимна, без да го чува. Беше потънал в мисли за бъдещето и разсеяно усещаше присъствието на човека насреща му и врявата на гарата. За него тази среща, пътуването до Сиена, палиото и разговорът с Белцер бяха приключени и той се намираше на хиляди километри оттам — вече купуваше видеоапаратурата в един магазин в Долен Манхатън.

— На всяка бензиностанция в провинцията можете да пиете по-хубаво кафе, господин инспектор — казваше Инзаги. — Срам ме е, че съм италианец.

Дани сви рамене. „Инспектор“. Тази дума го върна в настоящето, в Италия. Той погледна монаха.

— Вижте, трябва да ви призная нещо.

Инзаги се намръщи. Очевидно инспекторът не го беше слушал.

— Да?

— Ами… хм, аз всъщност не съм инспектор. Аз съм… детектив.