Джон Кейз - Осмият ден

Дани измърмори, че всичко е наред, и двамата се ръкуваха.

— Тогава до утре.

— В осем — напомни Белцер. — И на другия ден ще можете да гледате надбягването заедно с нас от балкона. Всички са единодушни, че си струва да умреш за тази гледка.

На другата сутрин Дани спокойно закуси в сънливата трапезария на „Дингилтера“. Имаше да мисли за много неща и в главата му се въртяха стихове от една стара рок песен:

От една страна, той си имаше начин на живот. И очевидно бе най-правилно да се върне към него и да си седне на задника. Можеше да купи видеосистемата, която му трябваше, и да… Кой знае? Можеше да продаде някоя и друга творба. Какво друго може да иска един художник — да печели достатъчно, за да продължава да твори. Ако някой ден удареше нещо голямо, щеше да е страхотно. Но най-важна бе самата работа. А не парите.

— Още кафе, синьоре Крей?

Дани вдигна глава. Кимна.

— Моля.

Келнерът напълни чашата му, поклони се и се оттегли.

От друг ъгъл погледнато… можеше да зареже изкуството и да премине на тъмната страна — не завинаги, разбира се, само колкото да се наслади на света на частните самолети и модерни хотели с белгийски шоколади на възглавницата. Това му предлагаше Белцер — възможност да „живее нашироко“.

И го изкушаваше. Но изкушението — защото бе толкова „възможност“, колкото и изкушение — повдигаше някои въпроси. Например за „тъмната страна“. Доколкото можеше да съди по личния си опит (макар и оскъден), богатите рядко водеха битки на страната на доброто. Това си беше житейски факт.

А в тая история с Белцер нямаше как да знае кой е прав и кой е крив и какъв е всъщност проблемът. Въпросът бе наистина ли го интересува на коя страна е? Смяташе, че го интересува, но след предложението на Белцер започваше да се опасява, че досегашната му добродетелност не се дължи толкова на честност, колкото на липса на възможности. Може би не беше добър, както винаги бе смятал, а лош и просто очакваше своя шанс.

Дани отпи глътка кафе. Възхити се на кремавата порцеланова чаша. Цялата тази история с Терио и Белцер — в нея имаше нещо злокобно. Усещаше го. Пауните, насилието, всичко беше невероятно странно. Искаше му се да се прекръсти, а това бе…

„Божичко, започвам да се побърквам!“ — каза си той.

Ядосан на собствената си съвест, Дани разписа сметката и се качи в стаята си. Извади лаптопа на Терио изпод леглото, седна на дивана и го включи. „Може би в него ще намеря нещо, което ще ми помогне да реша. Нещо за Терио или Зебек…“

Ала нямаше.

Всъщност нямаше нищо.

Абсолютно нищичко.

Дани зяпна. Мониторът беше като стена от нажежени до бяло точици. За миг си помисли, че се е повредил — но Белцер бе работил с него. Изключи го и пак го включи. Същият резултат.

Дълго седя на ръба на дивана с компютъра в скута си. Спомни си, че в библиотеката Белцер бе седял срещу него. След известно време адвокатът бе заредил диск — за да копира файловете. Или поне така беше решил Дани. Драйвът бе започнал да бръмчи. И сега…

Изведнъж разбра. Белцер не беше копирал файловете. Бе преформатирал харддиска.

Почувства се отстранен. И когато се замисли, значението на стореното от адвоката започна да му се струва все по-сериозно. За пръв път със сигурност разбра, че е на страната на лошите. Унищожаването на файловете представяше Белцер и „разследването“ на Дани в съвсем друга светлина. Това не беше разследване, а прикриване на следи. Терио не бе разпространявал клеветническа информация, защото тогава Белцер щеше да копира файловете, преди да върне лаптопа. Те бяха доказателство за извършеното от професора, а адвокатът ги беше изтрил.

Е, вече знаеше. Дани не бе нито добър, нито лош. Просто беше поредният будала, подставено лице. Белцер не му плащаше за уменията — „Фелнър Асошиейтс“ имаха същите. Плащаше му за наивността. Защото „Фелнър“ щяха да разгадаят замисъла на Белцер. При всичките си ресурси фирмата първо щеше да провери клеветите срещу Зебек, после щеше да поръча превод на резултатите. Ако се окажеше, че няма никакви клевети, щеше да стане ясно, че клиентът лъже, и „Фелнър Асошиейтс“ щяха да се оттеглят.

Обзе го гняв. Обикновено беше спокоен човек, но имаше ирландски темперамент — когато избухнеше, никой не биваше да му се изпречва на пътя. Майка му се безпокоеше за това. „Ти си като счупен чук, Дани! Изхвърчаш от дръжката и май не те интересува кого ще удариш.“

Всъщност го интересуваше. При това много. В момента искаше да удари Белцер — и никой друг. Но за това не можеше да става и дума. Категорично. Той остави компютъра настрани, легна на дивана и се зазяпа в тавана. А сега?