Джон Кейз - Осмият ден

— Grazie!

— Prego!

На връщане Дани седеше на задната седалка на таксито с пакета. Имаше намерение да прати компютъра с „Федерал Експрес“ на Белцер, но му хрумна, че би трябвало да копира съдържанието на диска. Куриерската служба обикновено не губеше пратки, но всичко се случва. Ако този път се случеше нещо, Дани щеше да изгуби адски много пари. По-добре да копира файловете на дискети, за всеки случай.

По негово указание шофьорът спря на тротоара пред малък магазин за канцеларски стоки на Виа дел Корсо и отвори футболен вестник. Дани влезе вътре и купи кутия дискети и опаковка етикети. После се върна в хотелската си стая, седна на леглото и с нож за писма внимателно отвори пакета.

Както се надяваше, лаптопът беше в черно куфарче с всичките си аксесоари, включително външно флопи и адаптери за италиански контакти. Трябваше му само минута да го включи и веднага влезе в главната директория.

Откри десетина поддиректории с текстови файлове. Останалите бяха системни и програми, които изобщо не му трябваха. Затова копира директориите и текстовите файлове на дискета. Накрая пъхна дискетата в един от пликовете на хотела, написа отгоре „Терио“ и го прибра в сака си. После върна лаптопа в куфарчето и го постави обратно в картонената кутия.

Беше време да се обади на Белцер. И да си получи хонорара.

Телефонният номер на адвоката бе отпечатан върху визитката му и Дани го набра по мобилния телефон. Връзката бе чиста, абсолютна тишина, нарушавана от далечно електронно цвъртене. После:

— Prego.

— Хмм… търся господин Белцер?

Гласът мигновено се стопли.

— Даниъл! Приятелю! Харесва ли ви Вечният град?

— Направо съм шашнат.

— Чудесно! Имате ли новини за мен?

— Имам добра новина.

— Отлично! Значи сте се срещнали с монаха.

— Още по-добре — компютърът е у мен.

— Какво!? Страхотно!

— Да. Как да ви го пратя? — попита Дани с химикалка в ръка. — Мислех да използвам „Федерал Експрес“…

Белцер се подсмихна.

— Ами да, предполагам, че бихте могли. Но защо да не спестим малко пари?

— Добре… как да…

— Защо не се качите с асансьора?

— Какво? — Дани реши, че нещо не е разбрал.

— Казах, че можете да ми го донесете с асансьора. Аз съм на третия етаж.

Дани запремигва с клепачи. Това шега ли беше? Реши, че не е и се запита какво прави той тук и откога е в Рим. Мисълта, че Белцер е в същия хотел по същото време — без Дани да знае — неясно защо го смущаваше. Караше го да изпитва клаустрофобия. „Но пък защо да не е тук? Може би винаги отсяда в този хотел, затова ме е пратил в него. Може да има работа в Рим.“ Не че имаше значение. Това даже улесняваше работата му.

— В коя стая? — попита той.

Белцер явно се подсмихна.

— Всичките.

— Целия етаж ли?

— Просто мярка за сигурност — поясни Белцер. — Така или иначе, това ми осигурява спокойствие, пък и са само няколко стаи.

„Само няколко стаи ли? За петстотин кинта на вечер?“

— Веднага идвам — обеща Дани.

Качи се с асансьора на третия етаж, където веднага усети, че наистина се е озовал във владенията на Белцер. Още щом вратата се отвори, квадратен мъж в черен делови костюм се изправи от стола си и се приближи към асансьора. Измери Дани с поглед, после почтително кимна с глава и посочи към коридора, където стояха други двама мъже.

Дани тръгна натам и завари адвоката да го чака в старомодна библиотека с орехова ламперия.

— Дан! — възкликна Белцер и излезе иззад разкошното дървено бюро, за да стисне ръката му. Както и преди, носеше добре скроен тъмен костюм и очила със сиви стъкла — не точно слънчеви, но достатъчно тъмни, за да скриват очите му. — Нямам думи да ти кажа колко съм доволен! Наистина! — Той го хвана подръка и го заведе при овална маса до прозорец с изглед към улицата. — Това ли е? — попита той и пое пакета от ръцете му.

— Да — потвърди Дани и се настани на кожен фотьойл. Белцер завъртя пакета в ръце, забеляза, че е отварян, и въпросително го погледна. — Исках да се уверя, че всичко е вътре — каза Дани.

Адвокатът кимна и също седна до масата. В стаята се появи келнер с поднос и им наля по чаша ледена вода.

— Нещо за пиене? — попита Белцер и леко махна с добре поддържаната си ръка.

— Не, благодаря, аз…

— Пура? Кафе?

Дани поклати глава.

— Не, наистина не искам нищо.

Белцер освободи келнера, сякаш беше муха във въздуха, и извади лаптопа от опаковката. Постави го на масата, вдигна монитора и плъзна бутона за включване напред. След малко се разнесе фанфарният звук и пръстите на адвоката заиграха по клавиатурата.