Джон Кейз - Осмият ден

Злото беше реално, знаеше го, но нямаше въплъщение. Дяволът бе като… Баба Яга.

— И как е изглеждал? — накрая попита Дани. — С рога и опашка, така ли?

Монахът леко смутено поклати глава.

— Само спомена, че се возел в бентли.

— Дяволът?!

— Да.

— И къде е било това?

— Някъде в Източна Турция. — Инзаги с лукава усмивка се наведе напред и прибави: — По-логично е дяволът да има ролс, не смятате ли?

Дани неуверено се подсмихна. Как трябваше да отговори на това? Какво би казал един полицай? Дали монахът го изпитваше, или се шегуваше?

— Странно — каза той.

— Съгласен съм.

Когато келнерът вдигна чиниите, Дани реши, че е време да премине на въпроса. Той извади квитанцията от „Федерал Експрес“, която бе открил в боклука на Терио, и попита Инзаги дали може да види компютъра на професора.

— Надявахме се в него да има нещо, което да помогне на следствието.

Монахът се намръщи и Дани си помисли: „Започва се!“.

— Не е у мен — отвърна Инзаги.

— Защо?

— Защото още е на митницата. — Според италианеца трябвало да се плати вносно мито от над милион лири — около петстотин долара. Дотогава лаптопът щял да остане на товарния терминал на летище „Леонардо да Винчи“. — Знаете как е — каза монахът. — Поисках средства, но това може да отнеме месеци. И истината е, че ще е чудесно да имам лаптоп, но всъщност нямам нужда от него. Мога да използвам други компютри.

— Тогава защо ви го е пратил?

Инзаги се подсмихна.

— Просто като подарък. Винаги съм искал лаптоп, а Крис все се оплакваше, че лаптопът му бил тежък. Шегуваше се, че „портативен“ и „компютър“ били несъвместими думи.

Дани се засмя.

— Значи просто е искал да се избави от него.

— Точно така — потвърди монахът. — Но се оказа, че не е толкова евтин. Ако го беше пратил на служебния ми адрес във Ватикана, вече щеше да е при мен. Но той го прати на домашния ми адрес, на Виа дела Скрофа. Тук е Рим и затова трябва да платим на Цезар.

Дани се замисли за миг, после се наведе напред и опря лакти на масата.

— Ами ако аз го освободя от митницата? — попита той. — За сметка на управлението. И след като го проверя, ще се погрижа да го получите.

Монахът прехапа устни, отпусна се назад и се замисли. След малко кимна в знак на съгласие, бръкна в джоба си, извади красива визитка и му я подаде.

— Горният номер е на апартамента ми в Каза Клера. Обикновено вечер съм там. Но винаги можете да се свържете с мен по мобифона — освен когато съм в църква. Тогава го изключвам.

— Страхотно — отвърна Дани. Той написа номера на мобилния си телефон върху гърба на една от визитките на Франк Мълър и я подаде на монаха.

— Ще ви дам писмо за митницата — обеща Инзаги. — И копие на митническата декларация. Не би трябвало да имате проблеми на летището.

— Много любезно от ваша страна.

— Аз трябва да ви благодаря — каза италианецът.

От ресторанта отидоха пеш във Ватикана по лабиринт от древни улици, толкова тесни, че дори в летен следобед като този царуваше постоянен здрач. От време на време завиваха на поредния ъгъл и се озоваваха на площад, окъпан в ярки слънчеви лъчи. След миг светлината отново помръкваше от златна в сребърна.

Прекосиха Тибър по пешеходен мост на запад от замъка Сант’Анджело. Мостът представляваше нещо като пазар на открито, където смугли араби и апатични африканци продаваха всичко — от хашиш, чадъри и карикатури до оловни войничета с батерии, които пълзяха по корем с пушка в ръце.

Продължиха по горещата Виа дела Концилиационе — широк булевард, отвеждащ туристите и туристическите автобуси направо на площада „Свети Петър“, където имаше цяло море от сгъваеми столове в очакване на появата на папата. Инзаги преведе Дани през швейцарските гвардейци на портала и го придружи по древна уличка до огромен двор — Кортиле дела Пинйе. Заобиколен от аркада кафяви сгради, дворът бе разделен с калдъръмени алеи и зелени участъци. В средата бликаше грамаден фонтан. В отсрещния край за радост на Дани се издигаше гигантска мраморна шишарка, висока около два метра и поставена върху великолепно изваян капител.

— Откъде е?

Монахът сви рамене.

— Подарък — отвърна той. — Или е открадната отнякъде.

Минаха през аркадата и влязоха в сграда, толкова модерна отвътре, колкото древна отвън. Инзаги се разписа за двамата на малка регистратура и го заведе при ескалатор, с който се спуснаха два етажа надолу и се озоваха на нещо като мецанин — ярко осветена остъклена чакалня. Зад стъклото се виждаше подземно хранилище на книги и ръкописи, изправени, облегнати и натрупани върху километрични стелажи. Наблизо имаше малка табела с надпис: ARCHIVIO SEGRETO 13 13 Таен архив (ит.). — Б.пр. .