Джон Кейз - Осмият ден

Според Дани най-трогателен беше трансилванският вариант. В тази песен група зидари строят манастир далеч от дома, ала нощем някой разрушава зида им. Твърди се, че го правят „духове“ и мъжете са уплашени: никога ли няма да се завърнат у дома? Главният зидар чува глас, който му казва, че могат да умилостивят речните духове единствено с принасяне в жертва на жена. И по-конкретно — първата жена, която дойде на строежа, трябва да бъде вградена в основите на мост. Облекчен, че е намерен изход, зидарят разказва това на другарите си и те заедно взимат решение: първата жена, която дойде, ще бъде погребана жива. На другата сутрин всички тревожно наблюдават пътя и скоро в далечината се задава жена. Когато се приближава, вълнението на главния зидар се превръща в ужас, защото вижда, че това е неговата млада невеста, дошла отдалеч, за да му донесе цветя, храна и вино. Зидарят моли Бога да я накара да се върне там, откъдето е дошла, ала не би. И така, тя е зазидана в стената, а зидарят умира от мъка.

Терио признаваше, че има също толкова интерпретации на смисъла на тази песен, колкото са вариантите на текста. За някои постмодерни учени тя била „убийствена метафора на семейния живот“ (при който жената „образно била вграждана в брака, за да се запази нейната добродетелност“). Друг коментар предполагаше, че песента представлява „символично зазиждане на сърби“ от мюсюлмански нашественици.

Според Терио обаче, песента трябвало да се разбира буквално. „Вградена невеста“ била ни повече, ни по-малко устно предание — народно описание на исторически обичай, при който се жертвали живи жени и деца за осигуряване на успеха на важни строителни начинания. Като доказателство за тази практика той привеждаше примера с вграждането на жена, за която се твърдяло, че е девствена, в стена на замъка Нийдер Мандершайд в Германия. Друг пример бил мостът на бременската крепост: когато през XIX век го разрушили, установили, че в основите му има детски скелет. Още свидетелства били открити при реставрирането на английски черкви и френски катедрали. Терио мимоходом споменаваше, че според някои учени детската песничка „Лондонският мост“ се отнасяла точно за тази практика. Песента неканена прозвуча в главата на Дани:

Стихчетата изглеждаха безсмислени. Какви ключове? Кого да заключат? Това ли беше смисълът: да заключат някаква госпожа, за да не падне мостът? Божичко! Побиха го тръпки.

Това бяха вледеняващи истории, разказани сухо, но занимателно, и когато най-после затвори книгата, Дани с изненада установи, че е вечер. Лампите в парка незабелязано се бяха включили и дългите следобедни сенки се бяха разтворили в мрак.

Той стана и се запъти към далечната светлина с надеждата, че това е Пиаца дел Пополо. Не че имаше значение. Дотолкова бе потънал в мисли, че спокойно можеше да се изгуби. По някое време щеше да намери такси да го закара в хотела, където щеше да вечеря и да си легне. Засега просто се разхождаше в парка край статуи на поети и революционери от Третия свят, стиснал „Сияйната гробница“ зад гърба си. За пръв път се чудеше дали Крис Терио не е бил принуден да се самоубие. „Ами ако е бил «насилствен анахорит»? Кой може да е извършил такова нещо? Да погребе някого жив?“

Дани се отърси от тази мисъл, но и следващата не беше много приятна. Ако Терио наистина се бе самоубил и се беше зазидал в мазето, за какво е мислил, зачуди се той. „За какво е мислил, когато е поставял последната тухла?“

Утрото бе горещо и кожата му лепнеше от пот, докато стоеше на митническото гише на летище „Леонардо да Винчи“. Зад гишето елегантен млад мъж тракаше на древна пишеща машина и в ъгълчето на устата му димеше цигара. Митническият служител бе удивително съсредоточен, сякаш клавишите бяха загадка от огромен мащаб. От време на време бавно връщаше валяка, примижаваше през дима и продължаваше да пише. Накрая спря и също толкова бавно прочете написаното.

— Va bene — заяви той, завъртя валяка и извади листа. После се изправи и плъзна документа по плота. — Подписва.

Дани се подчини и митничарят подпечата и също подписа листа. После посочи някаква цифра (1,483,000) и каза:

— Сега плаща.

Дани отброи банкнотите от пачката, която същата сутрин беше получил в банката. Италианецът ги подреди и ги прибра в чекмеджето под гишето. Заключи го, измърмори нещо, което Дани не разбра, и изчезна в задната стая. След минута се върна с колет в ръце и го поднесе така, сякаш е корона върху възглавничка.