Джон Кейз - Осмият ден

Белцер го наблюдаваше.

— Моля? — попита Дани.

— Казах, че не е нужно да решите веднага. Помислете си няколко дни и ми дайте отговор през уикенда.

— През уикенда ли?

— Можем да го обсъдим в Сиена. Искам да дойдете с мен за палиото.

„Палиото“ — помисли си Дани.

— Какво е „палио“?

Адвокатът се намръщи.

— Шегувате се.

Дани поклати глава.

Белцер се усмихна и се наведе напред. После опря лакти върху масата, допря върховете на пръстите си и започна да обяснява.

— Това е най-старото и зрелищно надбягване с коне в света. Провежда се два пъти годишно на Кампо — един от най-красивите площади в Италия, адски голям площад с форма на мида. Всяка контрада участва с кон и…

— Какво е „контрада“? — прекъсна го Дани.

— Някогашен квартал в Сиена. — Белцер се засмя. — Това е като „Уестсайдска история“, като „Ромео и Жулиета“. Монтеки и Капулети — и аз. — Италианецът пак се засмя. — Както и да е… започва с топовен изстрел. Петдесет хиляди души, наблъскани на Кампо, рамо до рамо. Жокеите яздят без седла.

— Звучи удивително.

Белцер отново си свали очилата и се наведе към него.

— Великолепно е. Италия замръзва. По време на надбягването настъпва нещо като национален инфаркт. За художник като вас… това е животът. Тълпи, кръв, бързина.

Мътните очи на адвоката се вторачиха в него. На месестите му устни се изписа лека усмивка.

Дани се замисли. „Това ли е животът?“ Едва ли. А и единственото му желание беше да си получи парите, да хване следващия самолет за Щатите и да се метне в леглото с Кейли. Но пък…

— Докато сте там, можете да се запознаете със Зебек — той иска да се запознае с вас — и веднага ще ви даде чек. Чекът ще ви чака, когато пристигнете.

Дани не знаеше какво да отговори.

Адвокатът се подсмихна.

— Само за ден-два — обеща той. — И ще продължим да ви плащаме хонорара и разходите.

— Не е това проблемът — отвърна Дани. — Предстои ми изложба…

На лицето на Белцер се изписа разочаровано изражение и Дани разбра, че сигурно изглежда неблагодарен. Адвокатът проявяваше изключителна щедрост и… изведнъж му хрумна нещо ужасно. Ако не отидеше да си вземе чека, кога щяха да му го пратят? И когато го пратеха — ако го пратеха — дали щеше да е за цялата сума? Дали Белцер нямаше да размисли? Ами Зебек? Щеше да е интересно да се запознае с толкова богат, толкова влиятелен човек. Може би колекционираше произведения на изкуството. Може би…

— Добре — реши Дани. — Защо не? Не всеки ден съм в Италия.

— Чудесно — отвърна адвокатът. — Ще ви очаквам утре вечер в осем. За вечеря на открито, направо на Кампо. Това е специална вечер, вечерта преди надбягването.

— А как да ви открия?

Белцер сви рамене.

— Идете на Кампо и потърсете Палацо ди Павоне на Лоджедела мерканция. Масите ще са подредени долу. Ще видите знамената.

Дани затършува в джобовете си за химикалка.

— Няма нужда да го записвате — каза Белцер. — Всеки знае къде е. Търсете дълъг балкон с пауни, които серат навсякъде. На Кампо няма друг такъв. — Той се засмя и не забеляза сепнатото изражение на Дани.

Пауни ли? Какво беше казал Инзаги? Нещо за „ангела паун“?

— Искате да кажете, че той има пауни в самия град?

Белцер отново се засмя.

— Защо не? Те са по-полезни от всяко куче пазач и Зебек не можа да устои.

— На какво?

— На двореца. Той е от шестнайсети век и когато го обявиха за продан… е, можете да си представите, беше съвсем естествено.

Дани неразбиращо се намръщи.

Белцер се усмихна.

— Забравих, че не знаете италиански. — Той се замисли за миг, после обясни: — Всяка контрада си има символ. Обикновено е животно, но невинаги. — Адвокатът помълча малко. — Така или иначе, едно от тях е il pavone — паунът. Затова ако имате фирма на име „Системи ди Павоне“ и централата й е в Сиена… е, очевидното решение е да купите Палацо ди Павоне. Нещо като запазена марка. — Белцер сви рамене, опря бастуна си на пода и се изправи.

— Ами компютъра? — попита Дани и също стана на крака.

Адвокатът безразлично погледна лаптопа.

— Какво по-точно?

— Казах на монаха, че ще му го върна.

— Тогава му го върнете. — Италианецът си погледна ролекса. — За малко да забравя. — Той извади от джоба си кафяв плик и му го подаде.

— Какво е това?

— Билетът ви за експреса до Сиена. Тръгва в десет и трийсет и две. Сутринта. И резервация за Вила Скачапенсиери. — На лицето му се изписа съчувствие. — Хотелът е хубав, но не е съвсем в центъра. И все пак сега е палиото… извадихме късмет, че няма да спите на палатка. Градът е претъпкан.