Джон Кейз - Осмият ден

Монахът кимна. Какво от това?

— Частен детектив — прибави Дани.

Очите на Инзаги заинтригувано проблеснаха.

— И не работя в полицията на окръг Феърфакс — поясни Дани.

— Но… — Сега италианецът наистина се смути. Размърда ръце, после ги отпусна. — Нали видях служебната ви карта. Пишеше окръг Феърфакс. — Той свъси вежди. — Вирджиния. И ми донесохте това? — Монахът потупа компютъра с опакото на дланта си.

Дани кимна.

— Знам, но… Казвам се Дани Крей. И всъщност съм художник, скулптор. С тази детективска работа само си плащам разходите. Понякога измислям различни претексти и… Съжалявам.

Инзаги изглеждаше изненадан, но не проявяваше признаци на гняв.

— И кой ви нае? — след малко попита той.

Въпросът бе логичен и също толкова логично беше, че Дани не искаше да отговори. Но го направи. Разказа му за Белцер и Зебек. И след като свърши, допря показалец до главата си.

— Всичко беше заради пари. Чувах само звъна на парите. И без да се усетя, Белцер вече ме беше оплел в мрежата си. Така станах „инспектор Мълър“.

Инзаги се отпусна назад на стола, намръщи се и забарабани с пръсти по масичката.

— Също като циганите. Използват децата.

— Как така?

— Експлоатират невинността.

Дани засрамено заби поглед в дланите си.

— Знаех какво върша. Това бяха много пари. Затова не бих казал, че съм бил чак толкова „невинен“.

Монахът се усмихна.

— Не говорех за вас. Говорех за себе си.

Дани още повече се смути. След малко отмести стола си назад.

— Е — каза той и понечи да се изправи.

Инзаги постави длан върху ръката му.

— Не се сърдя. Важното е, че ми казахте истината — и че компютърът е в мен. Не се тревожете.

Дани се отпусна и седна на стола си.

— Благодаря — малко неуверено каза той.

Монахът сключи длани.

— Макар че всъщност навярно би трябвало да се тревожите — прибави той.

Дани го погледна, а Инзаги се наведе към него.

— Искам да кажа, че трябва да внимавате.

Американецът сви рамене.

— Скоро си заминавам…

— Не. Скоро заминавате за Сиена. И чак после за Щатите. — Той се поколеба. — Искам да кажа, че трябва да внимавате в Сиена.

— Ясно.

— Ще ви попитам нещо. Този Зебек… — какво знаете за него?

— Почти нищо.

— И аз така си помислих — отвърна монахът. — Струва ми се, че е много потайна личност. Защото можете да прочетете всички големи вестници и да не видите името му в продължение на цяла година. Освен мимоходом, може би, или в списъци.

— Какви „списъци“?

— На най-богатите. Най-влиятелните. Най̀ това, най̀ онова. Винаги е там: Анели, Берлускони, Зебек. А той дори не е италианец.

— Нима?

Инзаги поклати глава.

— Турчин е, но от много години живее в Италия.

Дани не разбираше накъде отива разговорът и лицето му го издаде.

Монахът забеляза това.

— Там е работата, че не е имало никаква клеветническа кампания срещу Зереван Зебек.

— Сигурен ли сте?

Италианецът кимна.

— Напълно. Почти нищо не се публикува за него — нито в Италия, нито където и да е другаде. Помня една снимка в „Оги“. Парти в Милано. Гучи или благотворителен бал за жертвите на СПИН. Списъците. И толкова.

Дани го погледна скептично.

— Щом е толкова богат, смятате ли…

— Той е прочут с безбройните съдебни дела, които води. Това обяснява много. Естествено, може да има и други обяснения.

— Какви например? — Дани не искаше да любопитства, искаше да приключи с тази история, ала не се сдържа.

Монахът прехапа устни.

— Може да е свързан с мафията.

Дани пребледня.

— Или още по-лошо…

— По-лошо ли? Какво може да е по-лошо?

Инзаги разпери ръце.

— Той е турчин. Всичко е възможно.

— Какво искате да кажете? — попита Дани.

— Искам да кажа… тази страна се управлява от военните и някои кланове. Те притежават банки и макови полета, фабрики за боеприпаси и транспортни компании. На пръв поглед всичко това е съвсем законно — техни партньори са западни корпорации. Но ми се струва, че ако се задълбочите, ще се натъкнете на сделки с ливанските милиции от двете страни на някогашната „зелена линия“. Български банди. Политически фракции в Армения и Ирак, Иран и Сирия. Има много контрабанда. В сравнение с тях нашата мафия е провинциална организация.

— Откъде знаете всичко това?

— Чета „Льо Монд“.

— И смятате, че Зебек…

Монахът поклати глава.

— Не знам нищо за Зебек, освен че не знам страшно много неща. Господин Зебек е мистерия. Както и вие.

Дани вдигна ръце, сякаш за да отблъсне обвинението.