Джон Кейз - Осмият ден

— Вече не съм.

— О, не е така. Все още не съм наясно защо са ви платили да намерите компютъра.

— Белцер е искал да изтрие файловете — отвърна Дани. — И ги изтри.

Монахът провеси нос.

— Когато ми съобщи, че ми подарява лаптопа, Крис каза, че щял да ми остави да прочета част от предварителните му проучвания. Мислех си, че ще мога да направя нещо за него. Нали разбирате, навярно посмъртно да публикувам последните му трудове, проучванията му за книгата. Сега няма да мога и…

— Не се безпокойте — прекъсна го Дани. — Аз бях направил копие на дискета — Белцер не знаеше за него — и възстанових файловете. Така че каквото е имало преди… — Той сви рамене.

Инзаги се усмихна за миг, после лицето му пак стана мрачно.

— Много мило от ваша страна. Но вече съм сигурен. Не бива да ходите в Сиена.

Дани се опули.

— Там ще си получа парите, падре. Непременно ще се кача на влака.

И се качи. Когато рано следобед пристигна в Сиена, Дани се оказа неподготвен за красотата на този бисер в короната на Тоскана. Градът представляваше истински скъпоценен камък, инкрустиран в златист пейзаж от ферми и маслинови горички, заобикалящи дворци и кули, издигнати сред три ниски хълма.

Пред гарата взе такси — очукан фиат — и се отпусна на седалката, докато шофьорът шеметно взимаше завоите по тясната уличка, виеща се все нагоре по склона. Опасана от древна каменна стена, Сиена ту се появяваше, ту се скриваше от поглед, докато таксито се изкачваше по хълмовете в лятната мараня.

— Вие идва за палио, нали? — Шофьорът беше нисък мургав мъж с ярко копринено шалче на шията — невероятен аксесоар, който изглеждаше странно на фона на избелялото поло и сивия панталон. Самото шалче бе в цикламено и зелено и Дани забеляза, че измежду гънките му наднича златен дракон.

— Да, точно така — надвика той измъчения рев на двигателя. — За палиото.

Италианецът хвана края на шалчето и го опъна, за да му го покаже.

— Drago — съобщи той и погледна в пукнатото огледало, за да се увери, че клиентът му го е разбрал.

Дани леко подръпна яката на ризата си и обяви своята принадлежност:

— Съединените щати.

Шофьорът се засмя, после завъртя волана надясно и отново наляво, когато едно черно рено го принуди да излезе върху чакъла отстрани на пътя. С порой от ругатни италианецът завъртя колата на място и наказа виновника с убийствен поглед.

След това дойде ред на Дани да изругае връхлитащия ги иззад завоя камион. Шофьорът неохотно насочи вниманието си към пътя и удари спирачка.

— На английски — дракон — каза той. Фиатът постепенно отново увеличи скоростта и италианецът безгрижно продължи разговора. — Ние побеждава, мисли. Вижда коня. — Шофьорът вдигна ръка от волана и целуна върховете на пръстите си. После вдигна другата си ръка и махна. — Този кон добре бяга.

На Дани му се искаше дребосъкът да върне ръцете си върху волана. Когато спряха на калдъръменото площадче пред хотела, облекчението му се прояви във формата на щедър бакшиш, въпреки че на два пъти по време на пътуването бяха изпаднали в опасни ситуации — нещо обичайно за Италия. Според собствената му система за суеверие щедрите бакшиши прогонваха злополуките.

Хотелът се издигаше на склона над маслинова горичка сред изключително романтична обстановка. Дани се регистрира и отново установи, че има резервиран апартамент. Той гледаше към тих вътрешен двор, чиито стени бяха покрити с пълзящи рози. Във въздуха сънливо жужаха пчели, после изведнъж се стрелваха нанякъде. Пееха птици. Ромолеше вода. Навсякъде имаше керамични гърнета, пълзящи цветя и растения. Ухаеше на рози и лавандула.

Стаите на Дани бяха приятно прохладни и весело украсени, с тъмни тавански греди, камина в ъгъла и мраморна баня. Помисли си дали да не разгледа града — винаги бе мечтал да види Сиена — но реши първо да пийне нещо на терасата.

Беше преполовил втора чаша кампари със сода и спокойно зяпаше маслиновите горички в подножието на хълма, когато пред погледа му се появи Паулина Пасторини. Когато го видя, тя му махна с ръка и прекоси терасата с толкова чувствена походка, че спокойно можеха да я обявят за опасна за уличното движение.

Носеше червеникавожълта блузка с гол гръб и бели сандали с висок ток. Очите й бяха скрити зад скъпи слънчеви очила. Като се прибавеха шоколадовата й кожа и кестенявата й коса, ефектът беше поразителен. Някакъв глас в главата му заяви, че не се радва да я види там, че е по-добре да е сам, че тя е надвиснала катастрофа. Но не се получи. Нито за миг. Жената бе неустоима.