Джон Кейз - Осмият ден

— А, ето ви и вас — през блясък на бели зъби каза тя и отметна назад лъскавата си коса. — Може ли да ви правя компания?

И без да дочака отговор, придърпа стол и седна.

Келнерът изникна изневиделица.

— Синьорина?

Тя отговори на италиански. Келнерът кимна и се оттегли. Паулина с мека усмивка наведе глава и погледна Дани над очилата си.

„Очите на еленчето Бамби“ — помисли си той.

— Бяхте ли послушно момче? — попита Паулина.

Дани се размърда на стола си. Отчаяно търсеше някакъв остроумен отговор.

— Предполагам.

Тя се засмя.

— Заради палиото ли сте тук? — попита той.

Паулина поклати глава.

— Идвам заради вас — отвърна тя и замълча за миг. — Да ви разведа из Сиена, да ви превеждам — каквото пожелаете. — Леко свиване на изящните рамене.

След миг келнерът се върна с бутилка „Пино гриджо“ и две чаши, наклони шишето към Паулина и зачака. След одобрителното й кимване той ловко отпуши бутилката и й наля малко. Красавицата опита виното, млясна с устни в комична наслада и келнерът се засмя. Дани също.

Всичко това бе много спокойно, напълно в атмосферата на сънената прелест на следобеда. „Ето какво е да си богат“ — помисли си Дани.

Когато изпиха бутилката почти докрай, двамата се качиха в колата на Паулина — бяла ланча — и се спуснаха по склона към града. Тя шофираше добре, сто пъти по-добре от таксиметровия шофьор, превключваше скоростите и плавно взимаше завой след завой. Дани установи, че зяпа краката й, и откъсна очи.

— Казаха ми, че си художник — рече Паулина.

Той кимна.

— Синьоре Белцер казва, че си добър. Истински Пикасо!

Дани се подсмихна.

— Да бе, как ли пък не. „Истински Пикасо!“

— Наистина каза така. Аз само го цитирам. Както и да е, реших да поразгледаме малко изкуство. Мога да ти покажа неща, от които ще ти се изсулят очите.

В първия момент Дани не я разбра. После се досети.

— Чорапите — каза той.

— Моля?

— Чорапите — могат да ти се изсулят чорапите, не очите.

Тя го погледна.

— Наистина ли? А не очите? Чорапите? — Смехът й си бе чисто вълшебство, ала в него имаше нещо, което го накара да си помисли, че нарочно е сбъркала думата. — Аз обаче не нося чорапи. За щастие ти носиш. Така че можем да ги изсулим.

Между отделните шедьоври — прочутите фрески на Доброто и лошото управление в Палацо Публико, катедралата с нейния баптистерий и релефите на Донатело, великолепно подредена мраморна настилка — тя му разказа за палиото.

— Сиена не е чак толкова голям град, нали разбираш? Може би шейсет хиляди души в седемнайсет контради. — Паулина го погледна. — Знаеш ли какво е контрада?

Той кимна.

— Нещо като квартал.

— Поразително — впечатли се преводачката. — Американците обикновено не го знаят. — Тя замълча за миг, после продължи: — Е, тогава знаеш, че всяка контрада има свои граници в града — своя черква, музей и клуб, свой светец покровител, знаме и тотем.

— Например дракон.

— Да, например дракон. Има и пантера, както и вълк, но изобщо не е каквото очакваш. Искам да кажа, знам, че спортните ви отбори в Щатите имат такива… символи, но повечето са… ммммм… свирепи животни. Могъщи. Бързи. Агресивни. Тук не е така. — Мелодично кикотене. — Ни най-малко.

— Защо? Какво искаш да кажеш?

— Ами има гъска, гол охлюв, вълна, гора. Дори гъсеница. — Тя отново се засмя и на Дани му хрумна, че виното я е хванало. — И изобщо не е симпатичен като оня в „Алиса в Страната на чудесата“. Няма райета и буйни мустаци. Просто зелена доматена гъсеница.

— Стига бе!

Паулина го плесна по ръката.

— Ще видиш. Така или иначе, принадлежността към даден квартал е за цял живот. Щом веднъж си гол охлюв, цял живот си оставаш такъв — същото се отнася и за другите. Можеш да си вземеш жена от друга контрада, но не и да се откажеш от принадлежността си.

— Ами ти? — попита Дани.

— Какво аз?

— Ти от коя контрада си?

Пак онова кикотене. После:

— Мммн… как се казва? От центъра на града.

Паулина се засмя. Дани също.

След като разгледаха няколко ранни стенописа на Микеланджело в капелата „Пиколомини“, те излязоха навън. Градът беше потънал в сенки. От слънцето бе останало само розово сияние над хълмовете на запад.

— Да идем на Кампо — предложи Паулина, хвана Дани за ръка и го поведе по лабиринт от галерии и улички.

— Тук сме на територията на Onda — осведоми го тя. — Вълната. Разбираш ли?

Така си и беше. Знамената на тази контрада висяха на всички балкони — вълнуващи се бели и тъмносини ивици. Мотивът бе навсякъде — нарисуван върху сандъчета за цветя и врати, изсечен върху каменните основи на самите сгради. Пред тях се включи улична лампа и Дани се засмя, когато видя, че абажурът е с форма на риба — стилизирана риба, танцуваща върху стилизирани вълни.