Джон Кейз - Осмият ден

Дани нямаше представа какво прави Белцер, но предполагаше, че се рови в директориите на Терио и търси нещо конкретно. Или може би просто хвърляше мрежа наслуки.

Изтекоха пет минути, после десет. Белцер от време на време спираше да прочете или препрочете нещо интересно. Дани не го наблюдаваше много внимателно — просто седеше там, пресмяташе часовете наум и се опитваше да си спомни точно какво му беше казал адвокатът, когато се бяха уговаряли за компютъра. „Ще ви дам десет хиляди долара… освен заплащането ви на час… Може би монахът ще ви продаде компютъра. Ако го направи… можете да задържите остатъка.“

Нещо подобно.

Той отпи глътка вода. Един и половина милиона лири правеха някъде към шестстотин седемдесет и пет долара. Толкова беше платил на митницата за компютъра. Въпросът бе следният: това „разход“ ли беше, или се вписваше в графата „изпросен, взет назаем или откраднат“? „Не бъди алчен — каза си Дани. — Ще имаш късмет, ако този човек изобщо ти плати часовете, които ти дължи. Прекалено лесно е. За десет бона някой може да ме гръмне.“ Тогава нямаше да е разход. Цена за свършена работа. Което му оставяше… около девет хиляди долара. Освен ако Белцер не задържеше компютъра и в такъв случай трябваше да купи лаптоп на монаха. (Нека е лаптоп втора ръка.) А той струваше… колко? Един бон? Намираше се в Италия. Може би два бона.

Както и да е… най-неблагоприятната възможност: ако Белцер задържеше лаптопа, Дани щеше да получи седем хиляди и петстотин кинта плюс часовете, които бяха петдесет и осем и продължаваха да текат. Общо сигурно щеше да вземе петнадесетина бона. Достатъчно за видеоапаратурата, ако заеме от приятели парите, които не достигаха.

Адвокатът си поигра с компютъра още пет минути. Веднъж-дваж Дани понечи да каже нещо — дали да остане, или да си тръгне — но Белцер безмълвно го спираше с жест с дясната си ръка, без да откъсва очи от екрана.

Накрая отвори куфарчето, което бе оставено на пода до масата, и извади компактдиск. Постави го в драйва в основата на лаптопа и започна да пише. Скоро драйвът забръмча — ритмичен, пулсиращ звук, абсолютно нелеп в обзаведената с мебели от XIX век стая. Може би копираше нещо. След близо минута машината утихна. Белцер я изключи и затвори екрана.

— Извънредно много съм доволен от вас — каза той и широко се усмихна.

Дани почти се изчерви.

— Благодаря.

Адвокатът поклати глава. Свали си очилата, но ги държеше в ръка. Често правеше този жест и Дани вече знаеше, че с него подчертава нещо важно.

— Не. Аз ви благодаря. Ако не бяхте открил разписката от „Федерал Експрес“, още повече в боклука…

Дани прие комплимента със скромно свиване на рамене.

— Мислех си… — каза Белцер. — Вие сте интересен младеж: действате интелигентно, бързо, проявявате творчество и доколкото мога да преценя, нямате никакви задръжки. Това рядко се среща.

Похвалата смути Дани. За малко да потръпне, но успя да издържи на погледа на адвоката. За пръв път забеляза, че очите на Белцер имат цвят на кал.

— Благодаря — повтори той.

— Мислех си… че може би не е зле да поставим отношенията си на друга основа.

Дани го погледна озадачено.

— Какво искате да кажете?

— Искам да работите за мен — постоянно.

Дани изобщо не се замисли.

— Благодаря, но… не. Това е… нещо като странично занимание. — Той замълча за миг и се приготви да произнесе реч колко е важно за него изкуството, ала адвокатът го прекъсна.

— Изслушайте ме — каза той. — Мислех да направим хонорара ви постоянна заплата. Ще пътувате често, но в първа класа, така че едва ли ще страдате много.

Дани се замисли. Истината бе, че обичаше да пътува — особено в първа класа (което му се беше случило само веднъж).

— И къде ще пътувам? — попита той.

Белцер сви рамене.

— Клиентът има много интереси. Лондон, Москва, Токио… Лос Анджелис. Трудно е да се каже. Виждам ви като своего рода пожарникар. Изниква нещо — вие отлитате, проверявате и докладвате. На мен. Мисля, че ще ви е интересно, дори да е само за година-две.

Адвокатът отново си сложи очилата и се отпусна назад, сякаш за да даде на Дани възможност да обмисли предложението.

И той го обмисли. Не можеше да не направи простата сметка: сто долара на час при четиридесетчасова работна седмица за петдесет и две седмици правеше… колко? Двеста бона годишно? Не беше зле за един двадесет и шест годишен художник. И щеше да задмине Кейли. Обаче, от друга страна, нямаше да е художник, щеше да работи за този човек и…