Джон Кейз - Осмият ден

Дани се намръщи. Почти знаеше какво означават тези думи. Преди пет-шест години бяха влизали през едното му ухо и бяха излизали през другото по време на лекциите по източни цивилизации във втори курс. Да видим: „аватар“. Той свъси вежди.

Инзаги забеляза озадачението му и се смили над него.

— Кристиан изучаваше основателите на някои религии в Близкия Изток, религии, включващи елементи от други религии.

— Например?…

— Мани и Зороастър — отвърна монахът. — Баха Алах и шейх Ади.

Първите три имена му бяха смътно познати, сякаш бяха от въпрос с няколко възможни отговора от онзи тост във втори курс. Те бяха свързани с три неясни религии: манихейство, зороастризъм и бахайство. Шейх Ади не му говореше нищо, но това не беше проблем. Полицейските инспектори не са длъжни да знаят такива неща. Затова каза „аха“, отпи глътка вино и напълни устата си със салата.

Отец Инзаги отново му се притече на помощ.

— Всички те са основатели на религиозни секти в Близкия и Средния изток.

— И аз така си помислих.

— Значи сте чувал за тях?

Беше ред на Дани да свие рамене.

— За повечето.

— Но не и за шейх Ади.

Дани кимна.

— Така си и знаех — каза монахът. — Езидите не са много известни.

— Езидите ли?

— Шейх Ади е такъв.

Дани избели очи. Ролята на не особено интелигентния инспектор се оказваше смущаващо лесна.

— Това е кюрдско племе — поясни Инзаги. — Етническа група.

Дани навъсено кимна. „Кюрди — помисли си той. — Сега пък кюрди.“ Истината бе, че нямаше каквато и да било представа за тези неща. Например за кюрдите. Знаеше само, че живеят в Турция или Ирак (или може би Иран) и че са преследвани. И толкова. Един факт, може би два, и с това изчерпваше цялата тема за кюрдския народ.

— Шейх Ади е техен пророк — прибави Инзаги, взе вилицата си и набучи хапка салата.

— Чий пророк?

— На езидите — отвърна монахът. — Крис беше там, за да изучава Черното писание. — Инзаги се усмихна. — Това е тяхната Библия — поясни той. — Тяхното свето писание.

Дани се облегна назад, за да позволи на келнера да им поднесе основното ястие — превъзходна наглед пържола за Инзаги и лингуини за него, поръсени с черни трюфели. Зачуди се как да насочи разговора към компютъра.

— Тогава защо го наричат „Черно писание“? — небрежно попита той.

Инзаги замислено задъвка пържолата си.

— Кой знае? — след малко отвърна той. — Не съм наясно защо езидите правят нещата така, както ги правят. Става дума за хора, които се молят на ангела паун!

Дани отново се изненада.

— Пауни ли обожествяват?

— Сатаната — поясни Инзаги.

Дани се подсмихна.

— Извинявайте, отче, но… как се прехвърлихте от пауните на сатаната?

Монахът се усмихна малко покровителствено.

— Те са символ на дявола.

— Пауните ли?

— Да.

Дани се замисли.

— Значи казвате, че тия кюрди… се кланят на дявола, така ли?

— Да, но не всички кюрди, в никакъв случай. Повечето са мюсюлмани.

— Само онези… как бяха? Езидите.

— Да. Езидите почитат сатаната.

Дани го зяпна.

— Шегувате се.

Монахът поклати глава и задъвка пържолата си.

— Хм… онзи сатана ли имате предвид?

Инзаги кимна и обясни, че макар някога да били многобройни, днес езидите наброявали едва около милион.

— Много дълго са ги преследвали — каза той. — Представям си. Понесли са ужасни страдания — първо като кюрди и после като езиди. Това е двойно проклятие.

Дани сви рамене.

— Ами да, щом почиташ дявола, няма начин да не те критикуват.

Инзаги се засмя.

— Не е каквото си мислите. Те не принасят в жертва деца, нито летят на метли. Съзнателно са решили да почитат сатаната, защото в Черното писание се казва, че на осмия ден Бог се уморил от света и го предал на дявола. За тях дяволът не е зъл, той е Тауз, нещо като главен ангел.

— Като Луцифер.

— Като Луцифер без падането, да.

— Интересно, но… да се върнем на Терио… казвате, че е бил разстроен след престоя в Турция.

Монахът се разшава на стола си, сякаш изведнъж му стана неудобен.

— Точно така.

— И? Какво се е случило?

Инзаги пое дълбоко дъх.

— Според Крис ли?

— Да.

— Ами Крис каза… знам, че звучи нелепо, но… той каза, че видял дявола.

Дани се чудеше какво да каже. Накрая се сети:

— Моля?

— Казах, че той каза… че е видял дявола. — Нервен смях.

— Стига бе!

Монахът поклати глава.

Дани се чудеше дали да се смее, или да плаче. Може да беше католик, обаче религията никога не бе представлявала сериозна част от живота в семейството му. Дълбоко в себе си приемаше вероятността да съществува Бог, но произхождаше от стар род грешници — всъщност агностици. Освен две негови лели стари моми, които бяха набожни, ролята на църквата в живота на рода Крей се изчерпваше с някои церемонии. Те се женеха в черква и понякога кръщаваха там децата си (собственото му кръщелно свидетелство беше в кафяв плик в най-долното чекмедже в скрина на майка му). Църквата ръководеше техните погребения и им помагаше в самото погребване. Някои дори донякъде редовно ходеха на служба, особено когато остарееха — въпреки че родителите му още не бяха стигнали до този момент. Но никой от семейството му (освен лелите) не беше религиозен — никой не вярваше в дявола.