Джон Кейз - Осмият ден

Появи се келнер с менюта и попита какво ще пият. Дани обикновено не пиеше на обяд, но предложи бутилка вино и отстъпи на Инзаги да го избере. Монахът се зае с удоволствие — сложи си очила за четене и скептично проучи листата на вината, после я затвори и я подаде обратно на келнера. Последва кратък разговор, след което сервитьорът се завъртя на токове и отиде да донесе избраната бутилка.

Инзаги се отпусна назад на стола и започна да бърше стъклата на очилата си, като наблюдаваше Дани.

— Много сте млад — заключи той.

Дани сви рамене.

— За инспектор, искам да кажа.

Дани кимна.

— Е, сигурно сте много интелигентен.

Дани устоя на импулса отново да свие рамене, но не знаеше точно какво да каже. Затова кимна, като си мислеше: „Не започва много добре“.

Монахът като че ли не забелязваше нищо.

— Смаях се, когато чух за смъртта на Кристиан — поклати глава той. — Все не успявах да се свържа с него. Пращах му имейл след имейл, обаждах се по телефона и… нищо. Затова се свързах с университета. И те ми казаха. Самоубийство!

Инзаги разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си.

— Значи се изненадахте? — попита Дани.

— Дали съм се изненадал? Естествено! Не твърдя, че нямаше проблеми, тревоги. Но трябва да разберете: той беше човек, който обичаше живота! Човек с невероятно чувство за хумор. Макар че… — Монахът се наведе към него и поверително прибави: — Шегите му бяха ужасни.

Дани се усмихна.

— Какво искате да кажете?

Инзаги го погледна раздразнено.

— Сигурно е заради езика. Моят английски е…

— Отличен!

— Не, не. Просто е нормален. А Крис, той винаги правеше… каламбури. Ужасни каламбури според мен, но пък… може аз да не съм ги разбирал заради езиковата бариера.

Дани любезно кимна с глава.

— Пример! — заяви монахът. — Питам ви: какво му е смешното на „Хей-хо, Терио“?

Дани се подсмихна.

— Не е много смешно.

Това май беше от някакво детско стихче, помисли си той.

— И аз така смятам — отбеляза Инзаги. — Просто не е смешно. Но всеки път щом го кажеше, той се заливаше от смях. „Хей-хо, Терио!“ И си умираше да се киска. — Монахът поклати глава.

— Толкова често ли го повтаряше?

Инзаги кимна с усмивка.

— Да. Това беше неговият… как се казва? „Подсещащ въпрос“, в случай че забрави някоя парола — поясни той. — После усмивката му се стопи и монахът стана мрачен. — Аз го подведох.

Дани го погледна озадачено.

— Защо така?

Отец Инзаги сви рамене.

— Защото ми беше приятел! — Той тежко въздъхна. — Трябваше да съм по-отзивчив към чувствата му. Трябваше да усетя! Но… нямах представа.

Монахът с надежда хвърли поглед на Дани в търсене на съчувствие.

— Мисля, че повечето хора се чувстват така, когато някой умре… по такъв начин — отвърна Дани. — Даже да е било злополука, те си казват „Ако бях с него, сега щеше да е жив“. Но обикновено никой не може да направи нищо. Никой не е можел да го предотврати.

Келнерът пристигна с бутилка „Барбареско“, отпуши я със замах и зачака Инзаги да заяви, че виното е добро. След като монахът одобрително кимна, сервитьорът напълни чашите им и взе поръчката. Когато се отдалечи, италианецът се наведе напред и притеснено каза:

— Чудя се, господин инспектор…

— Да?

— Чудя се дали… може да видя документите ви?

Въпросът изненада Дани, а не трябваше. В гърдите му нахлу адреналин и устните му се свиха в нервна усмивка. Телефонното представяне беше едно, но лъжата бе нещо съвсем лошо. Да излъже, че е ченге. Какво си мислеше?

— Няма проблем — отвърна той и извади служебната карта, която бе получил от Белцер.

Монахът я взе с извинителен поглед.

— Просто сте твърде млад — каза Инзаги. — Очаквах някой по-възрастен. — Почти без да погледне документа, той засрамено му го подаде обратно. — Извинявайте.

Дани поклати глава.

— Хубаво е да си предпазлив — човек никога не знае…

— Така е — потвърди монахът.

— Е… казаха ли ви какво се е случило?

— Не. — Инзаги любопитно го погледна и поклати глава. — Има ли значение?

— Ами това е една от причините да съм тук. Било е извънредно необикновено „самоубийство“.

Монахът се намръщи.

— Защо?

Дани описа обстоятелствата, при които бяха открили Терио, наблюдавайки лицето на събеседника си. Първоначалното опечалено изражение на Инзаги се замени с отвращение. Накрая отпи голяма глътка вино и избърса устата си със салфетката.

— Боже мой! Това е ужасно странно. Искам да кажа…