Джон Кейз - Осмият ден

— Да?

— Да. Имам малък проблем. Той е монах. И предполагам, че работи във Ватикана.

— Да?

— Е, имам телефонния му номер, но ми отговаря телефонен секретар. И е на италиански, естествено, затова…

Тихо подсмихване — много секси.

— Ако искате… мога да му се обадя от ваше име. Да проверя дали знае английски.

Дани се замисли за миг и се намръщи.

— Малко е сложно — отвърна той.

— Разбирам. Нашият приятел ми обясни. Но това не представлява проблем. Просто ще кажа, че ви помагам да уредите нещата.

— Ами…

— Търси го „инспектор Мълър“, нали?

— Да.

— Тогава ще му се обадя утре сутрин — заяви преводачката.

— Чудесно. — Той се опита да скрие недоволството в гласа си, но знаеше, че не е успял напълно. Смущаваше го фактът, че преводачката знае за „инспектор Мълър“ — макар че, естествено, тя трябваше да го знае.

— Просто ще ви уговоря среща — каза жената. — С мен, ако не знае английски, или без мен, ако знае. Съгласен ли сте?

— Да.

— Тогава се разбрахме. Ами вие? Утре… свободен ли сте?

— Като птица — отвърна Дани.

— Моля?

— Казах, че съм волен като птица.

Пак онзи смях, мелодичен ромон.

— Разбира се. Извинете ме, но на италиански нямаме такъв израз. И слава богу, защото повечето птици в Рим са гълъби и е много трудно да ги наречеш „волни“. Те са просто… как се казва… бездомни.

Беше негов ред да се засмее.

След като приключи разговора, Дани си отвори втора бутилка минерална вода и се обади в Щатите, за да прослуша съобщенията на телефонния си секретар.

Първото бе от Джейк, който го информираше, че е продал своя картина. „Врътни една шайба, пич! За моя сметка!“

Второто беше от Кейли, която се обаждаше от Крайбрежието, за да му съобщи номера си в „Ойстър Пойнт Ин“. „Обичам те, Дани! Чао!“

После от майка му: „Обаждам се просто информативно. Да ти напомня, че във вторник заминаваме за Ирландия. Кевин знае как да се свърже с нас, ако искаш да ни чуеш. — И след това почти заговорнически: — Защо не дойдеш с Кейли, докато ни няма? Ще оставя ключовете на обичайното място, а Кептън — при госпожа Хъчинс“.

И накрая: „Дан? Здрасти, тук е Адел Сливински от «Римакс». Боя се, че трябва да ти съобщя лоша новина. Не знам дали сериозно искаш имота на Терио… освен ако не те интересува само земята… — Тежка въздишка. — Къщата вече я няма. Снощи е имало пожар и… е, сега там няма нищо. Но исках да знаеш, че имам друга оферта в същия район и мисля, че ще ти хареса“. После продиктува водопад от числа и затвори.

„Дотук беше с документите на Терио“ — помисли си Дани и остави телефона. Изправи се, отиде до прозореца, разтвори завесите и се загледа в улицата. „Започва да става страшничко. Първо Терио, после Пател, а сега и къщата. Много насилие. Въпреки че пожарът може да е вандалщина. Всъщност сигурно е така. Стара къща — никой не живее в нея. Странни истории за «гроб в мазето». Сигурно са били хлапетиите от квартала.“

Успокоителна хипотеза, в която му се искаше да повярва. Представи си как се навиват хлапетата, мятат се в колата и отиват в къщата на Терио. „Диваци. Сигурно са някакви диваци — видели са къщата по телевизията, чули са страшните истории и са решили да си направят свой филм на ужасите. Влезли са вътре, купонясали са, може би са запалили свещи и… избухнал пожар. Кой знае какво се е случило?“

Заспа към десет, седнал пред включения на Си Ен Ен телевизор с вдигнати върху масичката крака. В полунощ група крещящи по улицата пияни американци го сепна от кошмарен сън.

Изобщо не си спомняше какво е сънувал — само че е било кошмар. Не помнеше и как се е съблякъл и си е легнал. Към шест сутринта, когато слънцето грейна през прозореца, Дани беше в леглото.

Още бе прекалено рано, затова излезе да потърси „Хералд трибюн“ с мисълта, че може да има нещо за Джейсън Пател. Повечето магазини бяха затворени, но намери вестникарска будка на Виа дел Корсо. Купи си вестник и влезе в едно кафене на Пиаца Колона.

Там дълго стоя до касата, наблюдавайки как стават нещата. Първо плащаш, после касиерката предава поръчката на един от барманите и отиваш да си я вземеш.

Заведението беше бъкано с търговци и продавачки, бизнесмени на път за работа и двама италиански войници с пера на шапките. Трима мъже в мръсни сини гащеризони — трябва да бяха работили нощна смяна — играеха карти в ъгъла и пиеха кафе с бренди. Хората бяха жизнерадостни и усмихнати. Слънцето ярко светеше. Всичко бе съвсем различно от Вашингтон и го изпълни с енергия. Ако успееше да уреди разговора с Инзаги, следобед можеше да отиде в Сикстинската капела, да се разходи във Вила Боргезе, да купи подарък за Кейли…