Джон Кейз - Осмият ден

Колкото и ласкателно да бе това, докато отваряше куфарчето на седалката, Дани изпитваше известни опасения. Вътре намери мобифон, инструкции за употреба и кратко писмо. „Това ще ни помогне да поддържаме връзка — гласеше то. — Американските мобифони не работят в Европа, а хотелските телефони не са сигурни. Съветвам ви да го използвате, когато се налага. Б.“ Дани прегледа инструкциите, в които се обясняваше (на шест езика), че телефонът е дигитално устройство с вградено кодиране на базата на масово разпространения в Европа стандарт GSM.

В куфарчето имаше и кожена папка с билетите и маршрута, както и резервация за апартамент — апартамент! — в хотел „Дингилтера“. За маршрута с кламер бяха прикрепени визитна картичка на „Паулина Пасторини, преводачка“ и плик с обещаните от Белцер документи — скъпи наглед визитки и ламинирана карта за самоличност. И визитките, и картата бяха с малка златна звезда. Дани с изненада видя снимката си на картата („Откъде са я взели?“ — зачуди се той) и прочете името Франк Мълър (Дет.).

Имаше дори полицейска значка — метална звезда с номер 665. Обзе го силна нервност. Ами ако го спрат на детектора за метал на летището? Как щеше да обясни факта, че носи фалшиви документи — при това полицейски? „Спокойно!“ — каза си той. Никой нямаше да обърне внимание на значката и картата му. И даже да ги видеха, притежаването им не бе незаконно. Просто щеше да ги прибере в сака си и да го даде на багаж.

Пътят до „Дълес“ им отне четиридесетина минути. Дани извади билетите, за да провери самолетната компания и часа на излитане — и се смая, че ще лети с първа класа. Вместо да го зарадва, това още повече изостри тревогата му. Лимузина, апартамент в хотела, билети за първа класа. „В какво се забърквам?“ — зачуди се той.

Служителката на гишето го дари със сияйна усмивка, обработи билета и залепи етикет ПЪРВА КЛАСА на войнишкия му сак. Скоро седеше на мека кожена седалка, пиеше шампанско и зяпаше през прозореца смаляващия се под крилата Вашингтон. Беше на седмото небе — или щеше да е, ако не бе оная значка в сака му.

Значката го смущаваше. Имаше нещо в това да се преструва на ченге, което… е, добрите хора не постъпваха така. И това повдигаше един въпрос, един извънредно интересен въпрос, толкова принципен, че дори не му се щеше да мисли за него.

„Ами ако съм на страната на лошите?“

На портала след митницата имаше навалица — пет-шест шофьори стояха на нещо като опашка и чакаха пътниците си. Шофьорът на Дани се оказа набит дребосък с рунтави черни вежди и ръкописен надпис, който гласеше:

КРЕЙ

СИСТЕМИ ДИ ПАВОНЕ

Когато видя, че Дани реагира на надписа, той усмихнато се приближи.

— Синьоре Крей?

— Si.

— Benvenuti! — Шофьорът взе сака от ръката му и енергично го поведе към изхода на терминала. — Parle italiano? 9 9 Добре дошъл! Говорите ли италиански? (ит.). — Б.пр.

— Не.

Раменете на шофьора се повдигнаха и отпуснаха.

— Отива в хотел „Дингилтера“, si?

— Si.

— Molto bene. 10 10 Много добре (ит.). — Б.пр.

Навън го посрещна стена от жега, шум и дизелови пари. Колкото и да се вълнуваше, че е в Рим, в самолета не беше успял да спи и от разликата в часовите пояси във вените му сякаш течеше сироп. Шофьорът спря пред него и отвори задната врата на лъскава нова алфа ромео, неправилно паркирана на таксиметровата стоянка. Стоящият на няколко метра оттам полицай в пищна униформа почтително кимна на шофьора, който полушеговито му отдаде чест.

Дани реши, че промишлените предградия на Рим са като във всеки голям град. Буренясали, осеяни с боклуци полета разделяха фабрики, офис сгради и автокъщи, които бяха еднообразно модерни и грозни. Като се изключеше стената от олеандри между двете платна на магистралата, можеше да се намира навсякъде, поне навсякъде, където беше горещо. Слънцето пламтеше в безцветното небе.

После — задрямал ли бе? — се озоваха в самия град и изведнъж отвсякъде го обгърна древното му великолепие, възхитително и натрапчиво. Колата зави покрай Тибър, подмина някакъв огромен замък, прекоси реката и навлезе в гигантски площад. Там разпръсна група монахини, плъзна се под висока каменна арка и навлезе в залесен парк. Изненадан от внезапната тишина и зеленината, Дани се наведе напред и попита:

— Какво е това?

— E la Villa Borghese — смаяно отвърна шофьорът. — Naturalmente! 11 11 Това е Вила Боргезе, естествено! (ит.). — Б.пр.

Излязоха от парка почти толкова бързо, колкото бяха влезли. Продължиха по оживена градска улица, задръстена от фиати, мотоциклети и пешеходци. От двете страни се редуваха антиквариати и дизайнерски бутици: Мисони, Зеня, Гучи, Булгари. Сякаш беше попаднал в рекламна брошура на фришоп. Навлязоха в задръстване и шофьорът зави направо през тълпите, като се зъбеше и на пешеходците, и на другите шофьори. За изненада на Дани той нито веднъж не натисна клаксона, а се задоволяваше да ругае под нос.