Джон Кейз - Осмият ден

— Както казах, ние ще се погрижим за разходите — напомни му Белцер.

— Аха.

Дани бе ходил в Италия веднага след колежа заедно с Джейк. Въпреки че ядоха хляб и сирене и спяха в общежития, там беше непоносимо скъпо — толкова скъпо, че изобщо не стигнаха до Рим. Три-четири дни обикаляха Флоренция и за това време изхарчиха всички пари, предвидени за две седмици. Взеха автобус до ферибота и се качиха на кораб до Корфу. Не видяха Ватикана и още много други неща. Може би бе дошло време да види Рим…

Пък и колко продължаваше полетът? Седем-осем часа? Нека са десет, от врата до врата — от Адамс-Морган до Испанското стълбище. Като се замислеше за това, само по време на пътуването щеше да направи един бон.

„Как може да разсъждаваш така?! Убит е човек. А ти мислиш само за пари. Превръщаш се в аморален тип“ — каза си той. Някакъв глас в главата му отвърна: „Честно казано…“.

Накрая поклати глава. Това беше безумно — да се поставя в центъра на вселената и да поема славата и вината за всичко, без да знае почти нищо за Джейсън Пател, чиято смърт навярно не беше свързана с клиента на Белцер.

— Още ли сте там? — попита адвокатът.

— А? Да! Естествено. И… хмм… с удоволствие ще го направя.

„Аморален тип.“

— Отлично! Радвам се.

— Е, нищо не ви обещавам.

— Разбира се. Просто опитайте — не се иска нищо повече. — Кратка пауза. — Кога можете да тръгнете?

„Колкото по-скоро, толкова по-добре“ — помисли си Дани. Предстоеше му страшно много работа за изложбата в „Ниън“…

— Всъщност най-добре е… веднага.

— Утре вечер?

— Идеално.

— Ще пратя кола да ви вземе — в осем часа има полет от „Дълес“. Ще се погрижа шофьорът да носи всичко, каквото ви трябва — билети, документи…

— Какви документи?

— Билетите ще са на ваше име, разбира се, затова ще трябва паспорт. Имам предвид обаче другите документи. Предполагам, че ще са… от окръг Феърфакс. Полицай или шериф — каквито са съответните органи. — След като Дани не реагира, Белцер прибави: — Както решихме…

— Хм, това може да не е необходимо.

— Ако измислите друг претекст, който да е достатъчно сигурен, нямам нищо против. Но за всеки случай…

Дани въздъхна.

— Добре.

— Уговорихме се. Buon viaggio, Danielo! 8 8 Приятно пътуване (ит.). — Б.пр.

Кейли се развълнува и многословно изрази желанието си да замине с него. Но това не бе възможно и двамата го знаеха. Накрая вдигнаха наздравица за успеха му с бутилка хубаво вино.

— Кажи ми какво искаш — настоя Дани. — Трябва да ти донеса нещо. Каквото пожелаеш!

— Стига ми една фланелка — с невинно изражение отвърна тя. — Ако намериш нещо с Колизеума, ще е страхотно. Писна ми от бижута.

На другата вечер Дани стоеше до прозореца и чакаше обещаната кола, когато пред блока се появи мастиленочерен мерцедес и паркира, задръствайки изхода на спрелите до тротоара автомобили. „Богато копеле“ — помисли си той и се зачуди кога ще се появи неговата кола. Изтече минута, после още една. Накрая видя шофьора на мерцедеса да слиза и бавно да се приближава до входа на блока. Ала чак звънецът на вратата го накара да разбере, че лимузината всъщност е за него.

Набит около четиридесетгодишен мъж, шофьорът носеше тъмен костюм, тъмни очила и черна мека шапка. Той издърпа сака от ръката на Дани, изтича обратно при колата и отвори задната врата.

— Моля — каза шофьорът и кимна към коженото дипломатическо куфарче на задната седалка.

Дани не съвсем успешно се опита да си придаде небрежен вид и сподави импулсивната си широка усмивка.

— Благодаря! — отвърна той и се вмъкна вътре.

Колата бе почти напълно звукоизолирана. Шофьорът на спрелия зад тях боклукчийски камион нетърпеливо надуваше клаксона. Дани едва го чуваше, въпреки че сигурно кънтеше над цялата улица. А шофьорът на лимузината изобщо не му обръщаше внимание. Той спокойно прибра сака в багажника, заобиколи отпред, седна зад волана и си сложи предпазния колан. После нагласи шапката си, внимателно провери резултата в огледалото и се усмихна.

— Тръгваме — каза мъжът с акцент, който Дани не успя да определи.

„Може би е от Централна Европа.“

Когато потеглиха, Дани разгледа обстановката — малък телевизор, пет-шест списания и малко шише шампанско в сребърна кофичка със счукан лед. В кристална ваза имаше кървавочервена уханна роза. Той се пресегна и включи лампата на тавана, която прогони сумрака от тъмните прозорци на лимузината.

Всичко това беше извънредно впечатляващо, малко смущаващо и забавно. Но онова, което го накара да се опули, бяха списанията — „Изкуството в Америка“, „Дарума“, „Азиатско изкуство“. Очевидно бяха избрани заради него — единствено заради него.