Джон Кейз - Осмият ден

Беше десети август. Изложбата се откриваше на пети октомври. Разполагаше с почти два месеца. Естествено, трябваше да вземе предвид двадесетте часа седмично при Иън. Освен ако не напуснеше. Набързо обмисли тази възможност. Може би имаше логика. Изложбата беше много по-важна от работата му в галерията. От друга страна, в банката имаше точно един бон. Плюс спечеленото от Белцер. „Не стига.“ А имаше други разходи, подготовката на изложбата. Което означаваше, че ако напусне, ще се наложи да живее на гърба на… Кейли. А не искаше.

Имаше нужда от видеотехника. С нея можеше да направи страшно много неща. Само че нямаше шанс да се сдобие с такава. Беше работил около двадесет и пет часа за Белцер — това дори не покриваше получения аванс. Оставаше му да напише доклад и имаше малка вероятност адвокатът да го прати на аукциона за кантонерките. Така че общо може би щеше да събере тридесет часа. Около половината от първата вноска за качествена система.

Ядосано вдигна една резачка за тел и започна да работи по скулптурата, която бе зарязал предишната седмица. Тя беше изящна творба от дебела медна тел, огъната и увита в стилизирано изображение на Алберт Айнщайн. Закачена за тавана с найлонова корда, скулптурата бавно се завъртя около оста си. Изглеждаше като скицирана във въздуха. Дани се гордееше с този интересен експеримент, но ако искаше да го завърши, трябваше да поработи върху него от всички страни. Накъдето и да се завъртеше скулптурата, където и да застанеше човек, трябваше да е очевидно — веднага трябваше да стане ясно, че изобразява Айнщайн.

А още не беше така. Отзад приличаше на Джери Гарсия. С помощта на резачката и чифт клещи той започна да огъва телта на една или друга страна, да прибавя или отнема парчета метал. Скоро се увлече и забрави всичко друго, освен ръцете си и телта в тях — образа, формата, изненадата.

Работи близо час, докато внезапно вдигна глава и осъзна къде се намира. Преходът бе цялостен и мигновен, като при плувец, изскочил на повърхността, преминал от една атмосфера в друга. Дани отстъпи назад, наклони глава и разгледа скулптурата. После я обиколи. „Не е зле — реши той. — По-малко Джери. Повече Алберт.“

Но ако не побързаше, щеше да закъснее. В един трябваше да е в галерията, а дотогава оставаха петнадесет минути. Въпреки това се забави, за да погледне тъжно „Вавилон II“. Това беше най-хубавото му произведение. Трябваше да го покаже на изложбата. Ала все още не бе измислил как да го пренесе, без да го разглобява.

През остатъка от следобеда работи в галерията. Обади се Кейли. („Теб търсят“ — навъсено измърмори Иън.) Тя му каза, че се налага да остане до късно на работа. Освен това трябвало да променят плановете за почивните дни. На другия ден заминавала за Сиатъл — някакъв проблем във фирмената централа.

След като Джейк се отби да му поиска назаем двадесет кинта, Иън се впусна в строга тирада за „личните телефонни разговори и посетители на работното място“. Дани търпеливо го изслуша, като разсеяно си играеше с обиците си и го съжаляваше — британецът дори не можеше да го погледне в очите. Срамуваше се заради него. Човекът почти се задъхваше.

— Добре — каза Дани, когато Иън изглежда свърши. — Успокой се.

Това още повече влоши нещата.

— Да се успокоя ли? — изхриптя Иън. — Бих могъл да се успокоя, ако… — И така нататък.

Дани престана да го слуша, но когато Иън се наприказва, не успя да си задържи устата затворена.

— Не забравяй, че ми плащаш само девет кинта на час.

Ако вече не е изчерпал цялата си енергия, помисли си Дани, Иън може да се взриви.

След работа се отби в „Микстек“ за порция ориз с фасул, която прокара с две бутилки „Негра Модело“. После се прибра в апартамента, написа доклада си и с помощта на счетоводната си компютърна програма обработи разходите и отработените часове. Когато свърши, той се обади на Белцер, за да му съобщи за квитанцията от „Федерал Експрес“ в боклука на Терио.

— Браво! — похвали го адвокатът. — Много умно!

— Благодаря.

— И е пратил компютъра в Рим, така ли?

— Да — потвърди Дани. — На монах на име Инзаги.

— Инзаги… А откъде знаете, че е монах?

— Защото след името имаше „ОИ“. — След като адвокатът не реагира, Дани прибави: — Общество на Иисус. Това означава, че е йезуит.

— Знам какво означава — отвърна Белцер. — Просто си мислех… Roma.

— Хубаво градче — пошегува се Дани. — Ако ви трябва някой да потърси отчето… на разположение съм.