Джон Кейз - Осмият ден

Не че имаше такава. Засега. До този момент му се бяха събрали четиринадесет часа работа за Белцер, което означаваше хиляда и четиристотин кинта. Много пари за толкова малко време, но въпреки това капка в морето. Трябваха му двадесет бона — петнадесет, ако купеше апаратурата на едро.

Идеята го накара да се замисли. Нямаше нужда да бърза. Всъщност защо да не действа по-спокойно. По-изчерпателно. Дани с въздишка погледна екрана и видя, че един от кореспондентите на канала стои пред някаква напомняща крепост сграда. „Какво е това място?“ — зачуди се той, докато репортерът разказваше, че жителите на Силиконовата долина били смаяни от убийството на някакъв ГТ.

Дани не знаеше, а и не го интересуваше какво е „ГТ“, но репортажът го заинтригува, тъй като по този канал не се занимаваха с убийства.

Репортерът стоеше до надпис ВСС и присвиваше очи срещу ярката слънчева светлина.

— … в подножието и трябва да кажа, че хората тук наистина са обезпокоени, не само защото е известно, че компанията търси инвестиции, а такива неща обикновено подплашват инвеститорите. Според полицията господин Пател е бил открит рано тази сутрин в един изключително далечен район на пустинята Мохави, усамотено място, което рядко се посещава дори от туристи. Според властите е цяло чудо, че жертвата — която е била завързана за юково дърво с фиброоптичен кабел и очевидно е била подложена на изтезания — изобщо е открита, при това толкова бързо.

„Пател ли?“

Показаха студиото, откъдето привлекателна азиатка попита:

— А компанията, в която е работил господин Пател, излезе ли с изявление?

— Още не, Пам.

Дани зяпна екрана със смутена усмивка. „Как ли пък не! Това е друг човек — не може да е същият!“

Все още загледан в телевизора, той видя мъж на средна възраст с тъмен костюм да излиза от сградата, пресрещнат веднага от репортера. Мъжът — червенокос и с плашливо изражение — очевидно искаше да избяга, но камерата го държеше като елен на светлината на автомобилни фарове.

— Познавахте ли жертвата?

„Трябва да има безброй хора на име Пател — каза си Дани. — Боб, Рави, Омар…“

— Всички познаваха Джейсън. — Ето! Джейсън?! — Ние не сме чак толкова голяма фирма. Бихте ли ме извинили…

— Той е бил главен технолог във ВСС, нали така? — попита репортерът.

— Да — потвърди мъжът и се озърна на двете страни, сякаш търсеше път за бягство.

— Можете ли да ни кажете с какво се занимаваше?

— Не. — С тези думи мъжът излезе от кадър.

„Мамка му! — помисли си Дани. — Дали Белцер знае за това?“ Може би трябваше да му се обади. А може би не. Вероятността в Калифорния да има повече от един Джейсън Пател изглеждаше малка, но съществуваше. Преди да се свърже с Белцер за новината (ако наистина бе новина), трябваше да научи дали номерът на убития е същият като онзи, на който беше звънил Крис Терио.

Самият той нито за миг не се съмняваше, че човекът наистина е същият. Трябваше да е. Двама души, и двамата умрели от шантава смърт. Единият изтезаван, другият жив погребан. Телефонните разговори можеше да са съвпадение, ала Дани не смяташе така. Каквото и да говореха, нищо не изглеждаше такова, каквото е.

Но всяко нещо по реда си.

Той възобнови работата си с боклука и откри разписание за мачовете на футболния отбор на университета „Джордж Мейсън“, меню от китайски ресторант и апели от Грийнпийс и Асоциацията на парализираните ветерани. Накрая за последен път разрови останките с дръжката на метлата, изсипа ги в чувала и здраво го завърза.

Платнището лепнеше от зеленчукова гнилоч. Помисли си дали да не го изчисти, но реши, че е по-добре да го изхвърли. Затова го натъпка заедно с ръкавиците в трети чувал, смъкна трите чувала по аварийното стълбище, мина през мазето и излезе навън.

Когато се върна, подуши въздуха и извади флакона с „Озиум“. Размаха го като диригентска палка, седна на пода и започна да разглежда документите, които беше намерил.

Повечето не представляваха голям интерес. Две оферти за кредитни карти, няколко познати каталога и перфорирани разписки за плащания на различни фирми. Съобщение от Окръжната библиотека, че е изтекъл срокът за връщане на „Двигателите на Сътворението“.

И тогава я видя. Квитанция от „Федерал Експрес“, влажна от боклука, датирана от 19 юли — същия ден, в който Терио се беше обаждал на Джейсън Пател и другия човек в Турция, деня, когато според „Вашингтон поуст“ била издадена касовата бележка от магазина за строителни материали. Дани се поизправи и разгледа квитанцията: