Джон Кейз - Осмият ден

— Ето го… първи октомври. Точно в дванайсет — в Манасас! Ако искаш, мога да ти пратя списък на стоката и карта до мястото на търга. Това устройва ли те?

Дани отговори, че го устройва, и даде адреса си. После затвори и си погледна часовника. Наближаваше дванадесет и половина, което означаваше, че в Сан Франциско е девет и половина. Подходящ момент да се обади, но… трябваше да отиде на работа. Всъщност трябваше да стои в галерията от един до пет и в никакъв случай не искаше да закъснее. Дори да бе само с десет минути, собственикът, един невротичен британец на име Иън, изпадаше в пасивно-агресивно цупене, което можеше да продължи цял следобед. Не че щеше да каже нещо. Просто кипеше от недоволство, докато атмосферата станеше отровна.

Все още имаше шанс, стига да побързаше.

Извади визитката на Белцер от портфейла си и набра номера. Телефонът започна да звъни. Когато адвокатът отговори, гласът му се чуваше кристално ясно. Все едно беше не в съседната стая, а в главата на Дани.

— Чао.

— Здрасти, тук е… Дан Крей.

— А, Дан. Добреее.

— Реших да се обадя. Имам да докладвам за едно-две неща.

— Вече? — одобрително рече Белцер. — Наистина действате бързо.

Дани му разказа за списъка с извънградски телефонни разговори, който получил от:

— … източник във Флорида. Терио се е обаждал на някои хора преди да… хм… да се заключи в мазето. Искате ли да ги проверя?

— По-точно?

— Тези хора, с които е разговарял — мога да ги поразпитам.

— Нееее — отвърна адвокатът. — Мисля, че не се налага, Дан. Ако ми пратите списъка по факса, аз ще поема нататък. — Той му продиктува номер с кода на Сан Франциско.

— Ще го пратя веднага щом свършим разговора.

— Идеално — каза Белцер.

— После отидох в къщата му — продължи Дани.

— Чия?

— На Терио. Стара фермерска къща.

— Разбирам.

— Има компютър, който може да се окаже интересен, и няколко кантонерки.

— Има ли нещо в тях?

— Да, има. Изглежда са пълни. Не успях да прочета нищо, но ако проявявате интерес… Всичко ще бъде продадено на търг, който ще се проведе на първи октомври.

— Това е след няколко месеца! — възкликна адвокатът.

— Знам.

— Е, не можем ли да направим нещо като… баражен анонс?

— Едва ли — отвърна Дани. — Разговарях с аукционера и…

Белцер измърмори нещо неразбираемо. После попита:

— Това ли е всичко?

— Засега, да.

— Bene… — дотук добре. Дръжте ме в течение и съм сигурен, че ще се доберем до дъното на нещата. Чао! — След тези думи адвокатът затвори.

Дани обу черен памучен панталон и облече бледозелената риза на Томи Бахама, която Хейли му бе подарила за Коледа. Той застана пред огледалото в банята и си сложи златните халки на лявата вежда. После наплеска малко гел по косата си, разроши я с пръсти и се втурна към стълбището.

За да спести време, отиде в галерията с Бомбардировача — въпреки че Иън не обичаше да вижда олдсмобила на служебния паркинг. „По дяволите, голям е колкото самолет, Дани, заема цели две места. И изглежда отвратително.“ Което си беше вярно. Боята бе започнала живота си като бронзов металик, но с годините цветът беше избелял до матовокафяв. Пластмасовото арматурно табло бе напукано, предните седалки бяха хлътнали и огледалото беше залепено с бяло лепило. Колата харчеше двадесет на сто (по магистралата) и гореше по два и половина литра масло на седмица.

С една дума, нарушаваше всякакви изисквания — екологични, естетически и функционални. Въпреки това Дани си я харесваше. Подарък от дядо му (който го бе поддържал до преклонна възраст само за да чуе от бабата на Дани, че тя повече няма да седне в него), олдсмобилът вървеше без каквито и да е месечни вноски. И издаваше онзи звук. Завърташ ключа и той изревава — наистина изревава.

Естествено, паркирането не бе по-лесно, отколкото на тир, но ако намереше място, Дани действаше виртуозно. Изглежда имаше усет за обем и размери и без усилие вмъкваше колата в тесни пространства, което понякога ужасяваше Кейли.

Влезе в малкия паркинг зад галерията и остави Бомбардировача до Z 3 роудстъра на Иън. Трябваше да признае, че ефектът му достави удоволствие.

Завари Иън да стои до петдесетинагодишна жена, подпрял брадичка върху юмрука си и лакът — върху другата си ръка. Двамата разглеждаха пъстър малък акварел, изобразяващ езерце, набраздено от дъжд. Накрая британецът разпери ръце и измърмори нещо за „кръгова композиция“.

Времето не летеше.

Дани прекара около половин час в изложбената зала, помагайки на една жена в бял ленен костюм да избере картина, която да „отива“ на парче яркочервена тапицерия. Иън не можеше да повярва и обръщаше очи, когато жената повдигаше плата към поредната картина, включително литография на Раушенбърг 5 5 Робърт Раушенбърг (р. 1925) — американски художник. — Б.пр. , която се продаваше за петцифрена сума. През остатъка от следобеда опакова последните продадени произведения и попълни формулярите за доставка, изпитвайки противоречиви чувства. Тук печелеше по девет кинта на час, докато при Белцер — десет пъти повече. Ала знаеше, че не бива да зарязва „общата си работа“. Детективските задачи бяха непредсказуеми и единственият му клиент всеки момент можеше да прекрати разследването. Освен това не искаше да премята Иън, въпреки че не си падаше по него (дори като собственик на галерия).