Джон Кейз - Осмият ден

— Малко мирише на мухъл — каза Адел.

— Не, стаята си е хубава — увери я той и се загледа в книгите на една от етажерките.

Както можеше да се очаква, повечето имаха научни заглавия, свързани с различни аспекти на религията. В тънки томчета се описваха животът и деянията на средновековни светци и мистици, докато в други, по-дебели, се разсъждаваше върху редица езотерични теми. Книгите варираха от „Елизабетинските евреи“ до съчинения на арабски и италиански, за чието съдържание Дани не можеше да съди по заглавието.

Адел сбърчи нос.

— Естествено, тук е много по-просторно, отколкото изглежда… заради безредието — каза тя. — И вградените лавици са ценни.

Дани кимна с глава.

— Да, полезни са — съгласи се той.

— Едно от нещата, които ми харесват в тази къща, е преливането от стая в стая. Заради плана на къщата е — всичко е толкова открито!

Дани продължаваше да кима, но не я слушаше. Вниманието му се насочи към лавицата под бюрото на професора — заради вида на книгите, които бяха подредени там. Повечето изглеждаха светли и нови за разлика от другите по етажерките. Той прегледа заглавията:

Липидните тубули и парадигмата на молекулярното инженерство

Херметическият апокалипсис

Компютри на протеинова основа

Магическите съчинения на Томас Вон

Нанотехнологията и квантовата ограда

— Стаята е адски подходяща, ако имате библиотека — сподели Адел. — С всички тия лавици.

— Много ли четете, Адел? — попита Дани.

— Да — отвърна тя. — Чета новата книга на Маргарет Атууд…

Като се преструваше на заинтригуван и издаваше съответните звуци, Дани извади един том от лавицата и го разтвори. Прочете първото изречение, което му попадна: „Нанотехнологията е изкуството и науката на изграждането на сложни, практични устройства с атомна точност“. „Хммм, виж ти“ — помисли си той.

Но всъщност си мислеше, че това са извънредно странни книги, които едва ли са свързани с професионалната област на Терио. А като че ли не бяха свързани и помежду си. Професорът се бе занимавал с религиознание, а всичко това се отнасяше за… за какво? За магьосничество и техника ли? За алхимия и молекулярна биология? Сякаш Терио е бил шизофреник, стъпил с единия крак в средновековието, а с другия — в трихилядната година.

Адел кихна и прекъсна монолога си.

— Апчи!

— Наздраве.

Тя полузасрамено се усмихна и се обърна към изхода. Но Дани не я последва и жената спря на вратата.

— Тази стая ви харесва, нали?

— Чудех се за компютъра — каза Дани и посочи с ръка. — Какво ще стане с него, когато продадете къщата?

— А, ще бъде продаден на търг — отвърна Адел, извади книжна кърпичка от чантата си и си избърса носа. — Струва ми се, че с това се занимават „Лоус“.

— Ами кантонерките? — попита Дани, небрежно отвори едно от чекмеджетата и надникна вътре.

— Както казах…

„Картотека. Подредена по азбучен ред. С табелки.“

— Всичко ще бъде продадено — бодро заяви тя.

— Ясно.

Адел се завъртя на токове и Дани трябваше да я последва.

Обиколиха спалните на втория етаж и надникнаха на тавана, който беше почти празен. После се върнаха долу и излязоха навън.

— Какво мислите? — докато заключваше, попита тя.

Дани одобрително се усмихна.

— Много е хубаво, но… ами мазето? — Спокойно можеше да хвърли един поглед.

Агентката широко му се усмихна.

— Щом искате — отвърна тя и заобиколи отстрани. Когато приклекна да отключи катинара, Адел с внезапна загриженост го погледна. — Не сте суеверен, надявам се.

Дани озадачено поклати глава.

— Господин Терио… е починал… в мазето — поясни тя.

— Наистина ли?

— Пишеше го във вестниците — каза Адел. — Самоубийство.

Той потръпна.

— Някои хора се страхуват от такива неща — прибави жената.

Дани се наведе да й помогне да вдигнат вратата, която се отвори със стържене на ръждив метал. Адел предпазливо се спусна по стъпалата и включи висящата на тавана крушка, която едва замъждука.

— Трябваше да сменя крушката — измърмори тя. И имаше право. Мазето беше мрачно и сиво. — Както и да е. Виждате, че помещението е чудесно! Има много място за лавици — или ако го довършите, можете да поставите маса за билярд. Женен ли сте?

Дани поклати глава.

— Още не — отвърна той и направи няколко крачки напред в тъмното. Очите му бавно се приспособиха към сумрака и той видя полуразрушената стаичка, в която бе завършил дните си бившият собственик.