Джон Кейз - Осмият ден

— Тезгяхът е много хубав — задудна Адел с надеждата да привлече вниманието му. — Здрав като скала и… не съм питала, но съм сигурна, че върви с имота.

Дани отново закима, без да я слуша. Искаше да разгледа стаичката (или онова, което беше останало от нея), но нещо го спираше. В гърдите му закипя адреналин и изведнъж му се стори ужасно задушно. За миг се задуши.

Агентката се завъртя на токове и се заизкачва по стъпалата.

— Е, това е — изчурулика тя.

Дани с облекчение я последва към мерцедеса. По пътя минаха покрай отворена кофа за смет и той видя, че е полупълна.

— Божичко! — възкликна Адел. — Смятате ли, че от общината ще я вдигнат, ако им се обадя?

— Сигурно. — Дани затвори капака и я задърпа след себе си. Кофата беше на колела, но трудно се придвижваше по чакъла и тротоара.

Когато се върнаха в офиса й, Адел повика такси по мобилния си телефон. После му даде папка с информация за имота, за която с телбод бе закрепена визитката й. Накрая протегна ръка с широка усмивка.

— Помислете си — каза му тя. — И ми се обадете, ако имате въпроси.

Трябваше му близо час, за да се прибере в апартамента, но когато пристигна, завари пред вратата пакет с книгата, поръчана от alibris.com. Дани я хвърли на бюрото си и видя, че на пода — където го беше изплюла машината — го очаква факс.

Факсът бе от брокера в Дейтона. Първата страница беше фактура за „бизнес услуги: 425.15 долара“. Петнадесетте цента го учудиха, но втората страница съдържаше нужната му информация: списък на междуградските и международните разговори, които Терио бе водил през последния месец от живота си. Бяха посочени часът, датата и продължителността на всеки разговор, наред с името на абоната.

Списъкът бе кратък, но Дани видя, че в деня преди смъртта си професорът е провел доста разговори — при това само с три града: Осло, Истанбул и Пало Алто.

Тази странна комбинация го накара да се замисли. Пало Алто и Истанбул бяха като Хелън Келър и Силвестър Сталоун. Прибавяш Осло в сместа и получаваш… чичо Скрудж. Какво ги свързваше?

Погледна имената. В Истанбул бяха посочени абонатите Реми Барзан и агенция Франс Прес. В Пало Алто следите водеха към някой си Джейсън Пател. А номерът в Осло принадлежеше на Оле Гунар Ролвааг в института „Осло“. Нито едно от тези имена не му говореше нищо, но Турция бе изплувала и преди — при това наскоро. Погледна през прозореца и се опита да си спомни. И след малко успя. Секретарката в „Джордж Мейсън“. Тя му беше казала, че допреди два месеца Терио е бил в едногодишна отпуска, която прекарал „в Анкара или там някъде“. И в Рим.

„Значи разговорите са били свързани с проучванията му“ — реши Дани. Поне това изглеждаше очевидно, тъй като Пало Алто означаваше Станфордския университет, а Истанбул… е, сигурно там бе провеждал проучванията си. Ония неща за ислямския мистицизъм и Черното писание (или нещо подобно).

И още: Франс Прес беше информационна агенция и ако Терио бе съчинявал лъжи за клиента на Белцер, ФП определено е можела да ги разпространи. Следователно най-накрая имаше за какво да се хване.

Що се отнасяше до Осло…

Хрумна му да се обади на някой от номерата и да види какво ще се получи. Но не. Знаеше, че човек обикновено имаше възможност само веднъж да ритне кучето. По-добре да почака и да потърси още сведения. И междувременно можеше да измисли претекст да позвъни на тези номера.

„Освен това Белцер може да пожелае да си каже думата по този въпрос.“ Всъщност и без това трябваше да се свърже с адвоката — да докладва, да му разкаже какво е открил.

Това обаче щеше да почака. Първо щеше да се обади на човека от фирмата за търгове „Лоус“, някой си Хауи Кълпепър. Намери телефонния му номер в брошурата, която му беше дала Адел. Човекът вдигна на първото иззвъняване.

— Кълпепър! — Аукционерът имаше раболепен глас и мазен смях. Когато Дани го попита дали може да купи компютъра и кантонерките от къщата на Терио, онзи се закикоти и постепенно започна да се извинява. — Прощавай, приятел, ще ми се да можеше. Обаче не може! Просто не може! Няма начин да продам част от вещите преди датата на ликвидацията.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно! Забранено е.

— Щото наистина ми трябват компютър и кантонерки — поясни Дани. — И си казах, нали разбирате, втора ръка, така са по-евтини, отколкото да ги купиш от магазина.

— Да, така е, сигурно ще извадиш късмет, ама… ще се наложи да почакаш.

— Докога? Кога е търгът?

Кълпепър замърмори в слушалката и Дани го чу да прелиства някаква книга. Накрая отвърна: