Джон Кейз - Осмият ден

В пет часа помогна на Иън да заключи и се вля в потоците от прибиращи се вкъщи служители, които крайно бавно се точеха към окръг Феърфакс. Отне му час и четиридесет и две минути, но накрая стигна при къщата на Крис Терио. Там слезе и чувствайки се като престъпник, отиде да вземе чувалите с боклук от кофата. Мимоходом му хрумна, че може би няма да е трудно да влезе в къщата и спокойно да проучи документите на покойния професор. Но не. Едно беше да рови в боклука му, съвсем друго — да се вмъкне в дома му и да бърника в документите. Щом боклуците бяха на тротоара, всеки можеше да ги вземе. Те бяха обществена собственост.

Затова не бе като влизане с взлом. Напротив. Макар че Дани никога не го беше правил, ровенето в кофите не бе чак толкова необичайно. Всяка детективска фирма си имаше човек, който вършеше такава работа.

С изненада установи, че чувалите лежат в няколко сантиметра вода. За щастие не бяха пробити. Дани ги замъкна през моравата до Бомбардировача, отвори багажника и ги хвърли вътре. После потегли обратно за Адамс-Морган, придружен от слаба миризма на гнили плодове.

На сутринта си купи флаконче вазелин от местната аптека, после прекоси улицата до магазина за домашни потреби. Оттам взе две найлонови платнища, пакет гумени ръкавици и „модерен“ освежител за въздух, наречен „Озиум“. Накрая занесе покупките си през двете преки до Бомбардировача и потегли към студиото си.

То се намираше на третия етаж на някогашен универсален магазин на ъгъла на Флорида и Десета улица. Ограбена и опожарена след убийството на Мартин Лутър Кинг, сградата се беше превърнала в тухлена грамада, покрита с графити. Наоколо бяха натрупани боклуци и строшени стъкла, мотаеха се безброй наркопласьори, дремеха пияници.

Колкото и отвратителна да беше сградата, самото студио бе светло и забележително просторно. И адски евтино. Въпреки че първият етаж беше зазидан още преди двадесет години, всички други етажи имаха френски прозорци, които гледаха над гетото към предградията.

„Ателието“ на Дани (както шеговито го наричаше Кейли) се намираше в северозападния ъгъл на сградата, правоъгълно помещение с триметров таван и френски прозорци на двете външни стени.

Северозападният ъгъл на стаята му служеше за „офис“ — старо стоманено бюро, поставено срещу оръфана кушетка и изтъркан кожен стол. Наблизо имаше очукан телевизор върху кантонерка, на няколко метра оттам беше плотът с малка мивка и електрически чайник.

Това бе индустриален еквивалент на „чистото, добре осветено място“, някога описано от Хемингуей, макар че не можеше да се нарече „свежо“. Дъсченият под беше опръскан с боя, сякаш Джаксън Полак 6 6 Американски художник абстракционист (1912–1956). — Б.пр. бе получил припадък с четки в двете ръце. В единия ъгъл имаше поялник до заплетена маса метал, чието скулптурно намерение Дани вече не си спомняше (ако изобщо някога го беше знаел). В отсрещния край стеатитов бюст на Дж. Едгар Хувър, останал от студентските години, вторачено се взираше в света зад прозорците. Пет-шест платна бяха облегнати на стената до вратата, която изглеждаше така, сякаш са я разбивали агенти от Управлението за борба с наркотиците — при това многократно. Повечето картини бяха рисувани преди години, когато Дани току-що се беше дипломирал и живееше на Майорка авеню с една хубава (макар и шантава) холандска актриса.

Докато влизаше в студиото с боклука на Терио и покупките, на Дани му хрумна, че трябва да направи списък на произведенията, които са при него и които е дал на приятели. Така щеше да си помогне за организирането на изложбата в „Ниън“.

Остави чувалите с боклук на пода, включи телевизора (радиото беше повредено) и се огледа. С какво разполагаше за изложбата? Няколко скулптури от тел, два колажа, една недовършена „конструкция“, чийто център представляваше очертание с бяла боя на пода. На пръв поглед приличаше на силует на жертва на убийство. При по-внимателно вглеждане се установяваше нещо друго, или по-точно две неща: изпъкналост в раменете, която можеше да е криле или зачатък на криле, и прецизно нарисувана длан в края на протегната ръка. Ефектът от крилете и дланта бе двусмислен и смущаващ, тъкмо защото човек не можеше да е сигурен дали се появяват, или изчезват. Дали са останки, или предвестници. Дали фигурата е паднала, или се изправя. Дори самият Дани не знаеше.

Беше му отнело почти цяла седмица, за да направи силуета (и дланта) както трябва и сега искаше да купи въртяща се червена лампа като на полицейски автомобил. Със святкащата над очертанията лампа и на фона на „Месия“ от Хендел инсталацията щеше да е смущаваща. А може би нещо повече.