Джон Кейз - Осмият ден

Получател: Пиеро Инзаги, ОИ

Адресът беше размазан от влагата, мастилото бе размито, но той присви очи, за да ги фокусира:

Виа дела Скрофа 42А

Рим, Италия

Този човек, Инзаги, трябва да беше монах — всъщност йезуит, ако се съдеше по инициалите след името. Може би стар приятел, помисли си Дани, някой от старите монашески дни. Погледът му се плъзна под адреса на получателя, където се записваха митническите данни:

Брой пакети: 1

Общо тегло: 3.5 кг

Описание на пратката: лаптоп Ай Би Ем „Тинкпад“ (употребяван)

Обща митническа стойност: 900 долара

„Господи боже! — помисли си Дани. — Това ще зарадва Белцер! Това ще…

Ще ме прецака.“

Внезапно прозря, че това е краят на разследването. Не му оставаше почти никаква работа. Клиентът не искаше той да разговаря с очевидните източници (Ролвааг, Барзан и Пател), а аукционът щеше да се проведе след два месеца. Може би Белцер щеше да го помоли да участва, но това бяха само два дни работа и нищо повече. Що се отнасяше до лаптопа, той се намираше в Италия. А клиентът беше италианец. Очевидно от тук нататък щеше да продължи Белцер.

Край на историята.

Край.

Само че не беше край.

Все още му оставаше да напише доклада си и да доразнищи някои заплетени нишки. Седнал на бюрото си в студиото, Дани влезе в мрежата, намери уебсайта на „Федерал Експрес“ и въведе кода от квитанцията, за да провери дали компютърът на Терио е пристигнал в Рим. Потвърждение.

После трябваше да се увери, че убитият Джейсън Пател е същият, на когото се бе обаждал професорът.

Има няколко начина да се направи, помисли си Дани. Например можеше да набере номера, който бе получил от брокера в Дейтона, и да види кой ще отговори. Но не! Ако наистина беше същият Джейсън Пател, или нямаше да вдигне никой, или щеше да вдигне полицията и тогава нещата можеха да се усложнят.

По-безопасният начин, който избра, бе да провери кредитните карти на онзи Джейсън Пател, чийто телефонен номер имаше. Естествено, това не беше съвсем законно. Банкови сведения се предоставяха само на наемодатели и работодатели, застрахователни компании и кредитни фирми. Поне на теория.

Всъщност му трябваше само сметка в една от кредитните агенции. „Фелнър Асошиейтс“ имаха много такива и Дани неведнъж бе правил кредитни проверки в рамките на едно или друго разследване, така че му отне само минута-две, докато открие нужната парола в един от старите си бележници.

Влезе в уебсайта на „Експериан“ и въведе малкото информация, с която разполагаше — двете имена и телефонния номер. После кликна на един от прозорците на екрана, посочващ, че му трябва само „горният ред“ от доклада. Това щеше да му даде последния адрес и настоящия работодател на Пател, без каквато и да е финансова информация — което напълно го устройваше. Не го интересуваше колко печели Пател и дали навреме си плаща сметките. Интересуваше го само дали това е човекът, когото бяха изтезавали до смърт.

След като въведе данните, Дани натисна клавиша RETURN, отпусна се назад и зачака. След малко екранът леко потрепери и информацията се появи: името, адресът и телефонният номер на Пател. Следвани от думите:

Вери Смол Системс, Инк.

Главен технолог

„Господи! — помисли си. — Той е.“

Първата му реакция беше да се обади на Белцер. Само че в Сан Франциско още бе прекалено рано, затова реши да почака. Всъщност се опита да изхвърли всичко това от главата си.

Извади малък бележник от горното чекмедже на бюрото и запрелиства страниците, докато намери каквото търсеше — списък на скулптури, картини, литографии и други произведения, изложени в галерии и дадени на приятели. Общо бяха петнадесет, от които все още му харесваха девет-десет. Заедно с това, което имаше в студиото и апартамента, може би щеше да събере двадесет творби, които си струваше да покаже.

Той отиде до прозорците и се загледа над върхарите на дърветата, без да ги вижда. Представи си, че обикаля изложбата в „Ниън Гелъри“. Галерията се състоеше от две големи помещения с много високи тавани и една по-малка стая на втория етаж. Повечето от произведенията му идеално щяха да се съберат в едната по-голяма зала, може би и на втория етаж. Но нямаше как да напълни цялата галерия — не и с това, с което разполагаше.

„Затова сигурно е добре да приключа с Белцер. И да си плюя на ръцете.“

За миг си спомни студения преценяващ поглед на Лавиния, кървавочервените й устни и деловия й глас: „Нали имаш достатъчно творби?…“.