Джон Кейз - Осмият ден

— Съжалявам — каза Дани.

— Не бяхме приятели. Просто… е, било е ужасно. Всеки път щом си го представя там вътре… — Жената потръпна и отново затвори очи.

— Колко време беше в отпуска? — след малко попита Дани.

Секретарката поклати глава.

— Както обикновено. Една година. Замина на теренни проучвания. Някой каза, че бил в Близкия изток, в Анкара или там някъде. Струва ми се, че е ходил и в Рим.

— Хм… знаете ли кога се е върнал?

— А, преди два месеца — каза тя. — През есента трябваше да започне лекции. Наложи се да отменим и двата му курса. За щастие не бяха от задължителните.

— Според вас какво го е подтикнало към това? — попита Дани.

Секретарката отново поклати глава.

— Нямам представа. Смятах го за последния човек, който би могъл да се… да постъпи така. Беше много религиозен. Макар да предполагам — от религиозна гледна точка — че той не се е самоубил. Просто… е създал условия да… — Ново потреперване.

— Смятате, че е бил религиозен, така ли? Не се ли е отказал от монашеството?

— А, изгубил е призванието си, да, но не и вярата си. — Тя въздъхна и наклони глава настрани. — Как беше името ви?

— Дани Крей.

— И сте… негов приятел?

Дани поклати глава.

— Представлявам юридическата кантора, която управлява имотите на доктор Терио. — „Това пък откъде го измислих?“ — зачуди се той. — Искаме да се уверим, че разполагаме с последното му завещание.

Обяснението изглежда я задоволи. Бръчките на челото й се изгладиха и тя отново се усмихна.

— Питах се дали не мога да поговоря с някой негов колега — продължи Дани.

Секретарката го погледна кисело.

— Сега ли? Шегувате се. Сега е ваканция. Няма никой друг, освен нас — робите. Ако дойдете след две седмици…

Той отговори, че ще дойде, и си тръгна с есенната програма на факултета. Прелисти я в движение и видя, че Терио е трябвало да чете лекции за ислямския мистицизъм и да води семинар за нещо, наречено „Черното писание“.

Огладнял (наближаваше три), Дани отиде в кафенето и поръча такси по мобифона си. После излапа зеленчуков хамбургер и излезе навън. След пет минути (които според изчисленията му се равняваха на около 8.33 долара) таксито пристигна и той каза на шофьора да го закара до съда на окръг Феърфакс.

Надяваше се там да намери завещанието на професора. Най-малкото щеше да открие кой е определен за изпълнител и от него да узнае какво се е случило с документите на Терио. Тъй като нямаше наследници, вещите на покойника трябваше да се съхраняват от изпълнителя.

Съдът бе сравнително добре организиран и Дани неколкократно го беше посещавал. Въпреки това му отне близо час да открие завещанието. Очакваше го разочарование — документът носеше дата отпреди пет години. Терио оставяше имота си на „монасите и монахините от сиропиталището, в което съм отраснал“ — католически приют в Бруклин, Ню Йорк. За изпълнител бе посочена юридическата кантора, която беше съставила завещанието.

След като го осведомиха, че е пет часът и съдът приключва работа, Дани записа малкото събрана информация и се вля в пиковата вълна към най-близката спирка на метрото. След половин час, докато мотрисата профучаваше покрай Арлингтънското гробище, мислите му за Терио бяха прекъснати от внезапно припомняне, че има рожден ден, и от щастливото откритие, че е спечелил седемстотин кинта.

„Благодаря ти, Господи!“

„Благодаря ти и за това невероятно момиче!“ — помисли си Дани, докато двамата с Кейли вървяха по Колумбия Роуд. Тя беше от Южна Дакота, от столицата Пиър — чието име, както обичаше да напомня на хората Кейли, не се произнасяло с френско произношение, а с отсечения, сериозен дакотски акцент.

Предишната Коледа двамата бяха гостували на родителите й и мястото му се бе сторило голо, пусто и сурово. Земята беше като дъсчен под, равна и бежова чак до хоризонта, температурата падаше до невъобразими стойности. „Минус десет. Минус двайсет. Докога ще продължава да пада?“ А нейното семейство… Тя бе най-малкото от осем деца и единственото момиче. Седмината й братя бяха едри, сърдечни и кокалести. Човек трудно можеше да си представи, че поколения копачи и продавачи на трактори са могли да създадат толкова изящно, лъчезарно и красиво дете като жената, която прегръщаше в момента. Не че Кейли щеше да се съгласи с мнението му. „Сигурно ме бива“ — това бе единственото признание за красотата й, което беше успявал да изтръгне от нея.

Но латиноамериканците на ъгъла на Осемнадесета улица и Колумбия Роуд знаеха кое е хубаво. Когато двамата минаха покрай тях, единият избели очи и измърмори някаква молитва, приятелят му се престори на втрещен. Той леко се олюля, тупна третия по гърба и възкликна: