Джон Кейз - Осмият ден

Това бе първият аванс на Дани. Обикновено трябваше да чака два месеца, докато „Фелнър“ обработеха работното време и разходите му. Толкова много пари накуп…

— Ами…

— Просто направете каквото е нужно — каза Белцер.

После се изправи с помощта на бастуна си и извади визитна картичка от вътрешния джоб на сакото си, на която имаше само телефонен номер.

— Това е мобифонът ми — поясни адвокатът. — Обадете ми се, когато откриете нещо. — После се обърна, леко махна през рамо, заби бастуна си в дебелия килим и се отдалечи.

Дани остана сам с визитката в ръка. „Сто долара на час, осем часа на ден, пет дни седмично… Какво стана с момчетата с фъстъците, печени с мед?“ — помисли си той.

Огледа се наоколо. Нямаше ги.

„Четири бона седмично, шестнайсет на месец…“ Едва когато се качи в метрото, допусна до съзнанието си глождещия го въпрос: „Що за адвокат с телохранители?“.

Сънуваше и го знаеше. И все пак…

Стоеше на скала на океанския бряг. Виеше му се свят. Държеше визитката на Белцер, но не можеше да я прочете. Колкото и да се съсредоточаваше, цифрите се размекваха и размазваха, после се превръщаха в букви, които от своя страна се превръщаха в други букви.

Телефонът до леглото започна да звъни и го събуди. Не искаше да отговори. Искаше да прочете визитката. Трябваше да прочете визитката. Ала ръката му се подчини на рефлекса, пресегна се и затърси слушалката. Дани сънено я доближи до ухото си.

— Честит рожден ден, сине! — Кънтящият глас на баща му.

Измърмори в отговор нещо непонятно и се надигна на лакът, като премигваше често.

— Опитах се да го накарам да почака, обаче нали го знаеш какъв е — включи се майка му.

— Здрасти, мамо. Татко. — Той се прозя и разтърка очи. Обаждаха се от вилата в Мейн, която беше построил дядо му.

— Седем и половина е — със смесица от престорена изненада и невинност каза баща му. — Всички са станали в седем и половина! Това е най-важният ден на света!

— Честит рожден ден, Дани! — изгука майка му. — И се извинявам, че те събудихме.

— Ще си проспиш младостта — заяви баща му.

Дани се подсмихна.

— Няма нищо, и без това сънувах кошмар.

— Мисля, че баща ти трябва да се научи да зачита режима ти — настоя майка му. — Художниците имат друго време за работа и почивка. Поне аз така го разбирам.

Баща му изсумтя.

— Сериозно, Франк!

Както обикновено, вместо да разговарят с него, родителите му повече се дърлеха помежду си с присъщото си добродушие. Взаимната им любов беше за него като непоклатима скала. Той бе най-малкият от трима братя и по-сговорчив от другите. За разлика от Кевин и Шон, Дани обичаше шегите на баща си и обикновено не му оставаше длъжен.

— Какъв кошмар сънува? — попита баща му. — Както обикновено, че си на трийсет…

— Ей!

— … и нямаш работа ли?

— Още съм на двайсет и шест!

Старецът весело изсвири с уста.

— Франк! Днес е рожденият му ден.

— Извинявай. Двайсет и шест годишен — замислено рече баща му. — Най-доброто образование, което може да се купи с пари…

— Франк.

Дани стана от леглото, помъкна телефона със себе си и отиде в кухнята.

— Всъщност имам добра новина: предстои ми изложба — отвърна той. — През октомври. В „Ниън Гелъри“.

— Наистина ли? — изведнъж стана сериозен баща му.

— Голяма работа е — сподели Дани, докато пълнеше електрическия чайник с вода.

— О, Дани!

Направи кафе, докато майка му дуднеше, че бил истински гений и всички знаели, че е „само въпрос на време…“. Накрая баща му не успя да изтърпи и промени темата:

— Връщаме се в старата родина, ние с майка ти!

— Какво?

— Отиваме си у дома, сине — за дванайсет денонощия, Дъблин, Уотърфорд, Кери и Корк. Страхотно ще си прекараме.

Дани се засмя. „Старата родина“. Доколкото знаеше, от сто години никой от семейството му не бе стъпвал в Ирландия.

Преди да отиде на работа, Кейли му беше приготвила специална закуска и Дани седна на масата, докато родителите му разказваха за пътуването. Кейли бе вегетарианка като него, въпреки че ядяха млечни продукти и в редки случаи — риба. В чинията имаше пушена сьомга и крема сирене, заобиколени с лук, нарязан на толкова тънки шайби, че чак бяха прозрачни. В тостера чакаше хлебче с маково семе. Той се пресегна, натисна лостчето и се загледа в нажежаващия се до оранжево реотан.

На солницата беше подпряна честитка за рождения му ден. Мече на кремав фон, което се готвеше да духне свещички на празнична торта. Дани разтвори картичката и прочете ръкописното поздравление: „Честит рожден ден, скъпи! К.“.