За щастие смъртта на Терио бе достатъчно скорошна, за да открие нужните му вестници на лавиците. Не че в тях имаше нещо особено.
В „Поуст“ Дани намери некролог със снимка. Дълго я разглежда, но не научи нищо от нея. Терио беше симпатичен наглед около четиридесетгодишен мъж, леко усмихнат и с прошарена брада. Самият некролог бе кратък и обобщаваше живота на покойника с няколко скучни изречения, които свършваха с думите „без наследници“. И все пак материалът не беше съвсем безинтересен. Според „Поуст“ в продължение на шест години Терио бил йезуитски монах, преди да се откаже от обета си и да стане преподавател. (Затова му е отнело толкова много време, помисли си Дани.)
Във „Вашингтон Таймс“ имаше съобщение за инцидента вместо некролог. Описваха се обстоятелствата на откриване на трупа, споменаваха се имената на пощальона и полицаите от участъка на окръг Феърфакс, които го бяха намерили. Цитираше се патологът, който посочваше като причина за смъртта обезводняване, настъпило между двадесет и трети и двадесет и четвърти юли.
Във вестниците нямаше нищо друго, затова Дани потърси статиите на професора в „Читателски наръчник за периодичния печат“. Тъй като бяха доста, той записа всички заглавия в бележника си. Получи се нещо като библиография. (Ако не друго, поне щеше да му помогне да подкрепи доклада си, в случай че има празноти в други сектори.) Когато прегледа публикациите, установи, че последните са „Синкретизмът в Западен Кюрдистан“ и „Юзелюрт: езидският Ватикан“.
Дани се смяташе за начетен човек, но не знаеше нищо за Кюрдистан. И още по-малко за езидите. Енциклопедията го осветли по първия въпрос:
Традиционен регион, обширна планинска област, обитавана главно от кюрди, включваща големи части от Източна Турция, Северен Ирак и Северозападен Иран (също по-малки части от Северна Сирия и Армения).
За Дани това място представляваше въртоп от политическа психопатология, но всъщност не знаеше почти нищо за него. Само обичайните неща: диктатори и пясък. Занаятчийство и изтезания.
Той взе друг том от енциклопедията и намери само няколко думи за езидизма: „синкретична религия в Близкия изток“.
Толкова за библиотеката. Дани излезе на Кънектикът авеню, купи си парче пица и спря такси до кампуса на университета „Джордж Мейсън“ във Феърфакс. Оказа се, че шофьорът не познава района. Бивш либерийски дипломат, той имаше нужда от много помощ, за да намери Вирджиния, но Дани го упъти по моста Кий и после по околовръстното.
Разположен на двадесет и пет километра от Вашингтон, „Мейсън“ беше държавен университет с растяща репутация и все по-голям брой студенти. Дани знаеше къде се намира. Преди два месеца бе водил там Кейли на концерт на Дейв Матюс.
Той се изкачи пеш по ниския хълм до информационния център, като се чудеше дали шофьорът ще се ориентира по обратния път до столицата. Питаше се също дали добре си уплътнява работното време. В края на краищата какво очакваше да открие? По-скоро нищо. Но посещението в университета беше един от онези камъни, под които не можеше да не надзърне — иначе щеше да изглежда като идиот в очите на клиента. (Искате да кажете, че изобщо не сте ходил в службата му, така ли?)
Затова влезе в информационния център, където мускулеста млада жена му даде брошура с карта на гърба.
— Трябва ви Робинсън — каза тя. — Религиознанието е на втория етаж.
По пътя за „Робинсън“ Дани се замисли как да оправдае идването си. Нещо просто. Скучно. Например… „Здравейте, аз съм семеен приятел — реших да се отбия в службата на Крис да видя ще има ли проблем с пренасянето на вещите му.“ Или по-добре: „Преди няколко седмици му дадох една книга — надявах се да я намеря на бюрото му“.
Това беше лъжа, естествено, но малка — пък и освен това претекстът си вървеше с професията. Иначе не можеш да работиш като частен детектив.
В този случай обаче претекстът се оказа излишен. Факултетната секретарка — жена с яки челюсти и рокля на цветя — му обясни, че покойният професор не е имал кабинет.
— Искате да кажете, че вече няма кабинет, така ли? — попита Дани.
Тя търпеливо се усмихна.
— Нещо такова. Естествено, че имаше кабинет, но… ние се разрастваме страшно бързо! Когато професор Терио излезе в полагащата му се едногодишна отпуска, трябваше да дадем неговата стая на доктор Морис, гостуващ професор от Оксфорд.
— Ооо! — разочаровано рече Дани.
— Професор Терио трябваше да се настани в стария си кабинет — продължи секретарката. — Доктор Морис още преди няколко месеца се върна в Англия, но… кой знае защо професорът все отлагаше. Не че имаше бърза работа — очевидно е имал други проблеми — обаче… — Тя поклати сивите си къдрици и стисна клепачи.
Читать дальше