Джон Кейз - Осмият ден

Водата в чайника кипна и той напълни чашата си, върху която бе поставен пластмасов конус с хартиен филтър, докато търпеливо слушаше монолога на баща си за Кейли. (Как се прехвърли от Дъблин на Кейли, зачуди се Дани.)

— Страхотно момиче е тя — казваше баща му, — но скоро ще се събуди и ще разбере, че човекът, с когото живее, не е джентълмен…

— „Джентълмен“ ли? В кой век сме, татко?

Баща му изсумтя.

— Ей! — сепна се той. — Имаме подарък за теб, обаче майка ти не го прати навреме.

— Надявах се, че може да наминеш, макар и за събота и неделя. Татко ти мисли да си купи нова яхта, та има нужда от съвета ти.

Баща му подсвирна с уста.

— Ще ти хареса, сине! Бърза е!

— Прекалено бърза, ако питаш мен! — възкликна майка му. — Така или иначе, скъпи, сигурна съм, че си имаш работа. Но честит рожден ден!

— Благодаря.

Хлебчето в тостера се изпече.

— Обичаме те.

— И аз ви обичам.

В десет часа Дани седеше на кухненската маса с лаптопа си и вече цял час сърфираше из мрежата. Първо отиде в уебсайта на университета „Джордж Мейсън“, където откри адреса, телефонния номер, имейла и факса на Терио. Факултетът по философия и религиознание имаше собствена страница с биографични бележки за всеки преподавател. Според сайта Терио завършил Джорджтаун през 1978 г. След дванадесет години защитил докторска дисертация в университета „Джон Хопкинс“. („Защо толкова късно?“ — зачуди се Дани.) Оттам отишъл да преподава в Бостънския университет и накрая се прехвърлил в „Джордж Мейсън“. През последните десет години публикувал десетина статии в сериозни списания, а през 1995 г. издал книга, озаглавена „Сияйната гробница: отшелничество и екстаз в ранното християнство“.

Според amazon.com тиражът бил изчерпан, затова Дани провери в alibris.com, където откри един екземпляр на старо за двадесет и осем долара и нещо. След като поръча книгата и плати за доставка на другия ден, той отиде в уебсайта на „Вашингтон Поуст“, откъдето можеше да изтегли всеки публикуван материал за Терио и неговата смърт. За негово голямо раздразнение сайтът не работеше и нямаше как да разбере кога ще го включат — можеше да е след няколко минути, но имаше вероятност да стане и след часове.

Направи си второ кафе и пак опита. Нищо.

Дани с въздишка започна да се люлее напред-назад и да обмисля алтернативите. Не познаваше никого в „Поуст“ достатъчно добре, за да поиска услуга, но имаше много познати, които разполагаха с достъп до Нексис — свръхскъпата база данни, чийто електронен архив съдържаше пълните текстове на хиляди вестници и списания. „Фелнър“ имаха абонамент за нея и той можеше да го използва, но… не. Белцер не искаше да ги замесва и Дани щеше да се съобрази с желанието му. Щеше да го направи по стария начин — в библиотеката.

Той взе бележника си, спусна се по аварийното стълбище във фоайето, провери пощенската си кутия, в която нямаше нищо, и излезе на тротоара. Живееше в малко занемарена триетажна сграда на Минтууд Плейс, на тридесетина метра от Колумбия Роуд, място на вечен карнавал.

Помисли си дали да отиде с колата, но се отказа да мести Кафявия бомбардировач. Олдсмобилът се нуждаеше от голямо място за паркинг, освен това номерът му беше от Вирджиния и не можеше да паркира за повече от два часа на многобройните места, запазени за вашингтонски жители. Климатикът не работеше, стартерът отказваше и паркирането където и да било другаде, освен на паркинг, изискваше неимоверни усилия. Щеше да пътува с автобус. От някаква уредба кънтеше салса, по улицата се мотаеха бездомници и упътваха колите към свободните места (независимо дали шофьорите искаха). Сред пешеходците се стрелкаха хлапета на скейтборд. До тротоара на ъгъла стоеше добре облечена бяла жена и спореше с непреклонен чернокож полицай, който поставяше талон за глоба под чистачките на ягуара й.

— Защо да не паркирам тук? — попита тя. — Вие изобщо не се обосновахте! Паркингметърът е счупен, но това не означава, че мястото не бива да се използва!

Това накара Дани да се усмихне. Никога не бе чувал глагола „обосновавам се“ в Адамс-Морган, половината от жителите на който не говореха много добре английски.

Ризата му вече започваше да лепне на гърба му, докато чакаше автобуса пред банката. И тогава се сети, че разходите му се покриват. И не само разходите: при сто кинта на час няма защо да прави услуга на клиента си и да пести.

Затова спря първото такси, което видя, и след пет минути слезе пред библиотеката „Кливланд Парк“ на Кънектикът авеню. Обикновено избягваше библиотеките. Работата с микрофишове беше кошмарна, същото се отнасяше за микрофилмите. Най-често не намираше каквото търсеше в библиотеката, а когато успяваше, машината изплюваше в ръцете му сиви копия, които веднага се смачкваха. Отврат!