Джон Кейз - Осмият ден

Навалицата започна да оредява, алфата зави по калдъръмена улица и след малко спря до избелял червен килим. Шофьорът изскочи от колата и повика пиколото. Вратата мигновено се отвори и Дани слезе пред входа на старомоден хотел — жълтеникава каменна грамада, на чиято фасада се четеше надписът ALBERGO D’INGHILTERRA.

Дани се регистрира в хотела. Служителят на рецепцията му взе паспорта, а шофьорът изчезна. Възрастен пиколо го придружи до стаята му.

Както му бе обещано, получи апартамент — съседни стаи, сякаш проектирани за театрална постановка. Кадифени завеси приглушаваха светлината и шума отвън. В средата на по-голямата стая имаше кръгла махагонова маса с огромен букет, чийто сладък аромат се смесваше с острия мирис на полир за мебели.

В другата стая — едновременно семпла и луксозна — имаше грамадно легло с невероятно дебел дюшек. До таблата бяха натрупани пухени възглавници върху тънък юрган. Дани опита дюшека и се отпусна по гръб — само за малко, каза си той, колкото да си поотдъхне — и усети, че очите му се затварят.

Късен следобед.

Дани рязко се събуди с безпричинна тревога, че закъснява. Той скочи от леглото, запъти се към банята и влезе в мраморната кабина. Силната струя вода отми умората от разликата в часовите пояси.

Изведнъж усети глад и вълнение, че е в Рим. Бързо се облече, спусна се във фоайето и излезе на Бока ди Леоне. Без да обръща внимание къде върви, той се заскита сред навалиците, докато се озова на Испанското стълбище. Горе се изгуби в лабиринт от странични улички. Двадесет минути по-късно излезе на Виа Венето, без каквато и да е представа накъде е хотелът му.

Настани се на една от масите пред Кафе дьо Пари и си поръча сандвич с моцарела и домати, бутилка минерална вода и кампари със сода. После се отпусна назад и се зазяпа в шествието на тълпите.

Минувачите бяха елегантни и модерни. Жените бяха еднакво слаби и красиво облечени — както и повечето мъже. Като че ли всички пушеха и никой не носеше банани на кръста. Освен туристите. Половината приличаха на американци и бяха с наднормено тегло. Що се отнасяше до самия Дани, той не беше дебел и носеше хубави обувки — мокасини „Кол-Хаан“. Но иначе се чувстваше почти старомоден сред италианците с памучния си панталон и невзрачното си поло.

Имаше два начина да процедира: или веднага да се захване на работа (като добро момче), или да постъпи по-естествено — а именно да убие час-два по кафенетата в четене на „Хералд трибюн“ и наслаждаване на la dolce vita.

Труден избор, ала добродетелта надделя. Плати сметката с кредитната си карта, прекоси улицата и се запъти към един банкомат пред Банко Амброзиано. Изтегли половин милион лири, после хвана такси до хотела си.

Настани се на фотьойла до прозореца, вдигна слушалката и мислено повтори кратката реч, която беше измислил по време на полета от Вашингтон. Доволен от репетицията, той набра номера от квитанцията от „Федерал Експрес“ и зачака. Телефонът отсреща мигновено даде сигнал. Дани се наведе напред с лакти върху коленете и се съсредоточи. Накрая се разнесе записан глас:

— Ciao! Avete raggiunto Inzaghi. Non posso ora venire al telefono…

Единствените думи, които разбра, бяха „чао“, „Инзаги“ и „телефон“, но схвана смисъла. Монаха го нямаше. Щеше да му се обади на сутринта.

Нямаше какво друго да прави. Отец Инзаги бе единствената причина за пристигането му в Рим. Ако не се намираше в града или откажеше да се срещнат, е… в такъв случай клиентът на Белцер щеше да е изхарчил много пари за нищо. „Което си е негов проблем, помисли си Дани. Нищо не мога да направя.“ Единствено от Белцер зависеше дали ще остане в „Дингилтера“ ден, седмица или месец и през няколко часа ще се обажда на същия номер.

Той взе бутилка минерална вода от минибара, отпусна се на стола пред телевизора и запревключва каналите с дистанционното. Скоро беше погълнат в драмата на мач за купата на УЕФА, без да го интересува, че е игран преди няколко месеца. Някъде през второто полувреме телефонът иззвъня и той разсеяно отговори:

— Да?

— Господин Крей? — Женски глас, но гърлен и със слаб акцент.

Той изключи звука на телевизора.

— Тук е Дани Крей.

— Обажда се Паулина Пасторини — вашата преводачка. Струва ми се, синьоре Белцер ви е предупредил, че ще се свържа с вас.

— Хм, даа!

— Е, първо — добре дошъл в Рим…

— Благодаря…

— … и второ, мога ли да ви помогна с нещо? Имате ли всичко, от което се нуждаете?

— Май че да — отвърна Дани, — но… опитвам се да се свържа с един човек…