Джон Кейз - Осмият ден

Келнерът се появи след миг. С бързина и замах на крупие той поднесе две порцеланови чаши, пълни до половината с кафе, бяла каничка с разпенено мляко и комплект от калай и стъкло, съдържащ четири вида захар.

Дани отпи глътка от прекрасното кафе и се заслуша в прибоя на разговорите наоколо. Още една глътка, последвана от тишина, толкова внезапна, че го накара да вдигне поглед. И я видя да се приближава към него. Чантичката предизвикателно подскачаше на хълбока й. Човек трудно можеше да устои да не я зяпне.

— Докъде бях стигнала? — попита Паулина, когато остави чантичката си на бара и се настани на столчето.

— Говорехте за плъхове.

— Точно така! — Тя отпи глътка кафе, остави чашата и стана сериозна. — Както казах, сутринта разговарях с Инзаги. И му обясних защо искате да се срещнете с него — в общи линии. Споменах, че е полицейски въпрос, свързан с професор Терио.

Дани кимна с глава.

— И той?…

— Имате среща на обяд. Направих резервация в едно страхотно ресторантче на Виа деи Картари. Мисля, че ако му предложите обилна храна и малко вино — или може би много вино — ще ви помогне.

— Ами вие? Ще дойдете ли?

Преводачката поклати глава.

— Той отлично говори английски. Учил е в Шотландия. По-добре ще се справите без мен.

— О, съмнявам се — увери я Дани и мигновено се разкая за думите си. „Защо просто не й намигнеш, докато си на тая вълна?“

Очите й заблещукаха.

Почувства се като свиня. Въпреки че не беше направил нищо (засега), въпреки че и с пръст не бе докоснал жената, изневярата спрямо Кейли беше свършен факт, макар и само във въображението му.

— Благодаря ви — с весели пламъчета в тъмните очи каза Паулина. — Но мисля, че е най-добре да сте само двамата.

Дани разочаровано сви рамене. Пресегна се към каничката с мляко, наля си малко и разбърка кафето. В този момент погледът му попадна върху чантичката й, която лежеше на бара. Копринена, с цвят на пресни броколи, тя се затваряше с шнурче, което не беше стегнато. И вътре зърна бял хартиен цилиндър на тампон, а до него — тъмносин цилиндър на пистолетна цев.

Рязко отмести очи, после пак погледна. Бе чувал да казват, че оръжията не изглеждали истински, когато ги видиш — приличали на играчки. Това беше достатъчно малко, за да е играчка, ала нямаше грешка. Пистолетът в чантичката й бе истински и лесно се скриваше. „Може да е нормално — помисли си той. — Може би в Рим жена като Паулина има нужда от някаква защита. Може би в Рим всички хубави жени са въоръжени.“

— Е, ще ви напиша името на ресторанта. Резервацията е за дванайсет и половина. — С тези думи преводачката извади писалка от чантичката си и написа адреса върху хартиена подложка за чаша.

— За колко време ще стигна дотам? — като взе подложката, попита Дани.

Тя чаровно сбърчи лице и се залюля настрани.

— За двайсет минути, ако отидете пеш. — Наелектризиращата усмивка. — И за повече, ако вземете такси. — После си погледна часовника, махна на келнера и имитира писане във въздуха.

— Аз ще платя — каза Дани.

— Добре, защото наистина трябва да тръгвам — отвърна Паулина, изправи се и приглади полата си. — Ако имате нужда от нещо, ще ми се обадите, нали?

— Да. — Той също стана на крака.

Тя се наведе към него и косата й погали лицето му. Дани усети шеметен аромат на скъп парфюм, когато Паулина го целуна по двете бузи. За разлика от въздушните целувки, с които бе свикнал в галерията, устните й наистина докоснаха кожата му — и втората целувка продължи малко повече. Усети дъха върху бузата си. После италианката се отдръпна назад, но още държеше раменете му с протегнатите си напред ръце.

— О, не! — изкиска се тя. — Измацах ви с червило. — И го избърса със салфетка, която хвърли на бара. — Buona fortune!

И си тръгна, преди Дани да успее да каже нещо.

„Ресторантчето“ не беше уютното заведение, което си представяше. Нямаше карирани покривки, нито бутилки кианти, увити в лико. Отличаваше се с модерен минимализъм, морскосини стени и маси, покрити с бял тюл. Дани се представи на метрдотела и той го заведе при маса до прозореца, където седеше пълен дребен мъж на петдесетина години. Когато го видя да се приближава, мъжът се изправи.

— Investigatore! 12 12 Детектив, следовател (ит.). — Б.пр. — почтително кимна с глава той. — Приятно ми е. — Двамата се ръкуваха.

Монахът носеше тъмносин костюм, който беше виждал и по-добри времена. Блясъкът по маншетите беше свидетелство за дълга употреба, а дупчиците по единия ръкав — за молците във Ватикана. Единственият признак за връзката на сътрапезника му с религията бе златното кръстче високо на ревера.