Джон Кейз - Осмият ден

Дани го погледна мрачно.

— Въпреки че! — Инзаги вдигна показалец. — Въпреки че! — повтори той и разклати пръста си като Фидел Кастро. — Има прецеденти.

Дани запремигва учудено.

— Нима?

Монахът тържествено кимна с глава.

— Е, аз пък никога не съм чувал за такова нещо. Повечето хора скачат от мостове или се застрелват — упорстваше Дани. — Или гълтат таблетки.

— Да, разбира се, прав сте. Но в контекста на вярата — в контекста на християнството — тези неща имат дълга история.

— Наистина ли? — озадачено попита Дани. Неговото религиозно възпитание бе минимално, но ако хората масово се зазиждаха в името на Иисус, трябваше да е чувал за това. — Дълга история ли?

Инзаги отпи голяма глътка вино, вдигна чашата си на светлината на прозореца и се наслади на цвета.

— Светът е враг на спасението — заяви той. — И винаги е бил. Той е бойно поле за душата, мястото, където плътта се среща с дявола. Напуснете света, и дяволът не може да се добере до вас. — Нова глътка вино и монахът се наведе напред. — Наричали са се анахорити, от гръцкия глагол „анахорео“ — оттеглям се. Първите анахорити отивали в пустинята и живеели в пещери. Най-странни били стилитите, които прекарвали живота си на върха на колони.

— Колони ли?

— Класически руини — поясни монахът.

— И са прекарвали живота си там?! Седнали на върха?

Инзаги кимна.

— По-голямата част от живота си — потвърди той. — По-късно, през средновековието, били… зазиждани живи. В стените на черквите. Северните стени.

— Зазиждани живи — повтори Дани.

— Струва ми се, че това е точният израз. Per seppellire vivo. Погребан жив. Това са думите, нали?

Дани кимна.

— Да, това са думите.

— И аз така си мислех, но моят английски понякога… сдава багажа. Тези анахорити били затваряни в малки клетки, анахорети, зад олтара. Анахоретите имали прозорчета, нещо като амбразури, през които светите мъже гледали службата и получавали храна. Но щом ги затворели вътре, повече никога не излизали. Нямало врати.

Дани се смая. Замисли се как ли е изглеждало това — не от гледна точка на анахоритите, които очевидно са били луди, а от гледна точка на онези, които бяха ходили на черква да се молят. Очи в стените. Той потрепери.

Инзаги се подсмихна.

— Не са били само мъже — прибави монахът. — Имало и жени. И също като мъжете, щом ги зазидали, щом станели затворнички на вярата, те били мъртви за света. Само се хранели.

— Божичко! — промълви Дани.

— Трябва да прочетете книгата на Крис — каза Инзаги. — Тя е научна, чете се малко трудно, но си струва — особено главата за „насилствените анахорити“, както ги нарича той.

Дани се намръщи.

— И какви са били пък те?

— Това са анахорити, които не са искали да са такива — поясни италианецът. — Мъже и жени, бебета и деца, които са били зазиждани въпреки волята им.

Келнерът се появи със салатите им, по три пъти завъртя мелничната за черен пипер над всяка от чиниите и се оттегли с тихо „Prego“.

— Онези анахорити, които не са искали да стават такива… — започна Дани.

— Наистина трябва да прочетете книгата на Крис. Имате ли я?

Дани кимна с глава.

— „Сияйната гробница“. Да, нося я със себе си.

— Всичко е вътре — каза Инзаги.

— Довечера ще я прегледам.

Монахът сви рамене и се наведе напред.

— Знаете ли, трябва да кажа, че не съм съвсем наясно защо сте тук, господин инспектор. Щом Крис се е самоубил…

— Тъкмо това е проблемът — отвърна Дани. — Не сме абсолютно сигурни, че се е самоубил.

От устните на Инзаги се изтръгна тихо „ахааа“. Той безмълвно остави вилицата си на масата, сключи длани в скута си и погледна събеседника си право в очите.

— Възможно е господин Терио да е бил убит — каза американецът.

Монахът бавно кимна.

— Това е по-логично — реши той.

Беше ред на Дани да се изненада.

— Нима?

Инзаги продължаваше да кима.

— Когато напусна Рим, Крис беше разстроен. И разтревожен. Може би нещо повече от разтревожен. Може би уплашен.

Изведнъж Дани се почувства длъжен наистина да играе ролята на инспектор.

— Защо?

— Беше му се случило нещо.

— В Рим ли?

— Не — отвърна монахът. — В Източна Турция.

„Връзва се“ — помисли си Дани. Терио беше прекарал част от отпуската си там и дори след завръщането си в Щатите се бе обаждал в Истанбул, така че…

— Какво е правил там?

Инзаги безпомощно разпери ръце.

— Проучвания.

— Върху какво?

— За новата си книга. „Аватарите на синкретизма“. — Монахът се усмихна. — Не го биваше много в заглавията.