Джон Кейз - Осмият ден

— Невероятно! — възкликна Джейк.

— Нали!? — рече Дани.

— Искам да кажа… леле, страшничко си е!

— Смяташ ли?

Пак го изгледаха. И още веднъж.

— На Кейли ще й се завие свят само като го види! — заяви Джейк. — Невероятно е! И определено ще й докажеш правотата си.

Дани кимна с глава. Чувстваше се малко унил и неспокоен. Не се сещаше за друг начин да си я върне, но изпитваше някакво суеверие. Може би не биваше да използва софтуера на Зебек, за да накара любимата си да му прости. Нямаше да е на хубаво. „Но пък ще е «поетична справедливост» — каза си той. — И ако някаква цел оправдава средствата, това е любовта, а човек не се нуждае от друго. Казал го е Джон Ленън. Или беше Пол?“ Закле се пред Бога на втория шанс, че ще е достоен, че някой ден ще й каже истината, честно…

— Земята до Дани! Ало?

— Какво? — Той откъсна поглед от екрана.

— Казах, че ще й докажеш правотата си.

— Правотата си ли?…

— Нали разбираш — че не може да вярва на очите си.

Изчака деня на откриването, когато всичко беше готово — за да има какво да очаква, в случай че номерът със записа не успееше. Купи огромен букет маргарити от три различни цветарници и за свое облекчение установи, че Кейли не си е направила труда да смени ключалките на апартамента. Поне не се налагаше да влиза с взлом.

Чувстваше се странно — и не само заради пръснатите навсякъде маргарити. Кейли беше опаковала в кашони всичките му вещи и ги бе натрупала в ъгъла. Сякаш бе попаднал на място, където някой е умрял. Особено заради цветята.

След двадесет минути я чу по стълбището и когато тя влезе, вече седеше на дивана с цвете в уста и буца в гърлото. Кейли не се зарадва, че го вижда.

— Хитро — каза тя и закачи чантата си на закачалката до вратата. — Много романтично. А сега изчезвай.

Той остави цветето да падне.

— Преди това…

— Вън.

— Чакай, дай ми само секунда. Спомняш ли си онзи имейл, който ти пратих? В който ти казах да не вярваш на очите си? Помниш ли го?

Кейли се извърна.

— Не. Може би. Не знам. Единственият имейл, който си спомням, е с онзи запис. — Тя замълча за миг. — Искам да се изкъпя. Нещо против?

— Не. Виж, не съм ти го пратил аз. Заклевам се в Господ!

Кейли го погледна.

— Тогава кой го е пратил? — Преди Дани да успее да отговори, тя разпери ръце. — Всъщност няма значение. Няма значение кой го е пратил!

— Има. Повече от всичко — защото не е истински. Позволи ми да ти покажа. — Дани протегна новата касета.

— Не, благодаря — каза Кейли. Имаше едновременно отегчен и гневен вид.

— Кейли. Искам да се омъжиш за мен.

Тя се зачерви.

— Да се омъжа за теб ли?!

— Да!

Погледът й попадна върху касетата.

— А това какво е? Втора серия ли?

— Не. Всъщност… си ти.

— Ясно.

— Сериозно. Записът е само около минута. И после, ако още искаш да си тръгна… ще те оставя на мира.

— Съгласна съм — изсумтя Кейли.

Тя грабна касетата, пъхна я във видеото и зачака да се зареди. Със скръстени ръце и издадена напред долна устна. Накрая натисна PLAY.

Дани не виждаше изражението й. Тя гледаше екрана с гръб към него, но когато я чу да ахва, разбра, че е постигнал желания резултат. Кейли се страхуваше от височини, а и записът не бе истински.

Когато се обърна към него, на лицето й бе изписано озадачение.

— Значи записът, който ми прати…

— Не съм ти го пратил аз! — Дани посочи екрана, на който виртуалната Кейли продължаваше да виси на въжето. — Това е измама. Софтуерен трик.

— Е, сигурна съм в едно — студено отвърна тя. — Това не съм аз.

В очите й имаше нещо, скептичен блясък, който го изпълни с ужас. Призля му, почти му се зави свят, убеден, че е прозряла отчаяния му опит да я спечели.

Кейли дълго се взира в очите му. Дани се надяваше, че тя ще приеме записа като мост към бъдещето, на който да продължат напред. Надяваше се, че е разбрала истината, но въпреки това ще му прости.

Накрая тя пристъпи към него, като въртеше маргаритка между пръстите си. Започна да къса венчелистчетата.

— Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича… — Дани гледаше падащите на пода листчета и те му приличаха на сълзи. Лош признак.

— Много те обичам — каза той. Беше затаил дъх и думите прозвучаха като въздишка, сякаш бе дръпнал от цигара марихуана и изпускаше дима. — Много те обичам — повтори Дани, като се мъчеше да намери нужния тон. Този път се получи напрегнато, като шепот на Дарт Вейдър.

И наистина я обичаше. Много. Толкова много, че едва издържаше. Толкова много, че не можеше да говори. Нуждаеше се от нея, за да оцелее — като от въздух или вода.