Джон Кейз: Осмият ден

— Оставяме те — каза Мунир и излая някаква заповед, която Дани не разбра.

Старейшините един по един бавно напуснаха подземната зала. Зебек започна да крещи на кюрдски. Гласът му издаваше значението на думите: „Недейте! Моля ви! За бога! Ще ви убия!“.

Нещо такова, помисли си Дани — смесица от заплахи и молби.

Мунир постави длан върху ръката на американеца.

— Дай му фенерчето си — каза той. — По-късно ще го изнесем върху платформата, за птиците. Такъв е старият обичай.

„За птиците ли?“ Какво? Дани си спомни нещо за някакви птици, но в момента не можеше да мисли за това. Единствената му мисъл бе колкото може по-бързо да се измъкне оттам. Той се обърна и енергично се върна обратно в залата.

— Вземи — каза Дани и пъхна фенерчето в ръцете на Зебек.

Опозореният имам дълго се взира в светлината, после вдигна очи към по-младия мъж. По бузите му блестяха сълзи на ужас.

— Моля ви — промълви той. — Само не това.

„Кажи го на Крис Терио“ — помисли си Дани, но не продума.

— Чао — измърмори той, обърна се, напусна залата и заедно с Мунир и старейшините изчака Кукоч да избие малкия кръгъл камък в нишата. Изведнъж скалата се раздвижи и огромната й тежест се понесе напред. Дани ужасено погледна Зебек, който неподвижно стоеше с фенерче в ръка, зяпнал в безмълвен вик.

После всички отскочиха назад и скалата запуши прохода, затваряйки Зебек в черната гробница на детството му.

Най-трудното не бе да бъде готов за изложбата. А за Кейли.

Конструкцията „Водещи“ му струва стотина кинта. Направи скелето от закачалки за дрехи и стари чаршафи. Папиемашето, което покриваше скелето, беше направено от вестници, взети от центъра за рециклиране, двадесет и пет килограма брашно и вода, кипната на печката в кухнята на майка му.

Главите вече бяха повече или по-малко готови.

Бяха седем и само трябваше да напласти отгоре им още хартия, за да станат достатъчно здрави, за да издържат пътуването до галерията. Засега бяха в мазето в дома на родителите му, влажни и сюрреалистични, съхнещи сред гора от взети назаем вентилатори.

Колкото повече мислеше за главите, толкова повече му харесваха. Изолирани в обстановката на предградието, те бяха почти също толкова загадъчни, колкото и своите събратя на Великденския остров. Скоро ги покри с колажи от вестникарски заглавия и снимки на телевизионни водещи. Майк Уолъс и Опра Уинфри. Дан Редър и Барбара Уолтърс. В готовия си вид конструкцията щеше да говори нещо за начина, по който Америка издига звездите си до някакво върховно знание.

Поне такава бе идеята.

Когато не работеше върху главите, разговаряше по телефона: уреди един разсадник да дари достатъчно чим, за да покрият пода на галерията, взе назаем телевизори, които да инсталира в боядисаните шперплатови постаменти, сковани от баща му за главите. Беше толкова зает, че още не му бе останало време да си оправи зъба. Не че можеше да си го позволи, но майка му, която потръпваше всеки път, щом Дани се усмихнеше, не преставаше да настоява: „Аз ще платя, Даниъл. Смятай го за закъснял подарък за рождения ден. Приличаш на скитник. Моля те“.

Ала имаше страшно много работа. Беше наел транспортна фирма, която да пренесе картините и скулптурите — включително „Вавилон II“ — в „Ниън“. Баща му щеше да му помогне да разглоби тази композиция — щяха да обозначат с цвят всички части, за да ги сглобят по-лесно. После щяха да ги опаковат със специален материал, който плътно прилепваше към предмета. Баща му вече бе гледал видео инструкции. „Трябва ти само ролка полиетилен и горелка — разпалено казваше той. — Опаковаш, залепваш и се получава яко като скала. Знаеш ли, че така може да опаковаш цял кораб? Може да опаковаш всичко!“

Не беше лесно, но Дани усещаше, че изложбата ще е успешна. Всъщност щеше да е страхотна. И се вдигаше все повече шумотевица. Според Лавиния от „Кълчъркиоск“ искали да направят онлайн интервю с него, а „Поуст“ щял да го включи в неделната си статия за „трима вашингтонски художници по пътя нагоре“.

Ако и любовта на живота му беше толкова обещаваща…

Ала Кейли изобщо не искаше да приказва с него. Всички начини да си я върне, които му идваха наум, бяха или сантиментални, или скъпи, а понякога и двете: билборд или още по-добре самолет, който да изпише с цветен дим: „Дани ♥ Кейли“. Кошници с маргарити (любимите й цветя), доставени в службата й. Оперен певец под прозореца й. Кученце.

Всъщност не го смущаваше това, че идеите са сантиментални. Просто знаеше, че няма да подействат. Постъпката му бе непростима в очите на Кейли и единствено това имаше значение. „Ти тотално се прецака — каза си той. — Толкова е просто.“