Джон Кейз: Осмият ден

— Защо?

Зебек сви рамене.

— Ще има велик събор, нещо като градски съвет, на който ще се реши кой от нас лъже. Честно казано, не виждам как можеш да се измъкнеш.

Дани също не виждаше. Зебек беше имамът и знаеше местния език. Дани бе… чуждестранен скулптор в облекло за голф с големи надежди за първата си изложба.

— Та за какво говорехме? — попита той. — Какво искаш да направя?

— Да им кажеш, че си излъгал. Мога да уредя проблема с приятелката ти — да я убедя, че видеозаписът е лоша шега. Мога да уредя всичко, включително проблемите, които ще имаш с езидите. Но трябва да кажеш на Мунир, че си излъгал. И то веднага. Повярвай ми…

Дани се замисли.

— Няма — отвърна той.

Кацнаха в Диарбекир малко след два през нощта. Докато пилотите уреждаха формалностите с митницата, Мунир заведе всички на паркинга, където ги чакаха редица черни мерцедеси със запалени двигатели. За изненада на Дани от терминала излязоха Кукоч и продавачът на килими. По нареждане на шейха те настаниха Зебек на задната седалка на първата кола и седнаха от двете му страни.

Дани се качи на втория мерцедес заедно с Мунир и още двама старейшини. Изчакаха минута-две, после потеглиха.

— Кога е срещата? — попита Дани и сподави прозявката си. — Надявам се да е следобед, защото…

— Няма никаква среща — отвърна Мунир.

Побиха го тръпки.

— Но… аз си мислех, че отиваме на нещо като градски съвет в Юзелюрт. Зебек…

— … греши — прекъсна го шейхът. — Не отиваме в Юзелюрт.

Дани се намръщи. „Тогава къде? Къде другаде можеха да отиват?“

Мунир прочете мислите му.

— Отиваме в Невазир.

— В подземния град ли? — Дани не разбираше. Умът му бе притъпен от безсъние, страх и физическо изтощение. — Но защо? Какво има там?

Мунир запали цигара, дълбоко вдиша дима и го изпусна на дълга тънка струя. После се вторачи навън и поклати глава.

— Не знам. Може би нищо.

След два часа навлязоха сред хълмовете и планините. „Русата“ земя сега сивееше на лунните лъчи. Накрая се отбиха от шосето и бавно продължиха по черен път, който свършваше на поляна, заобиколена от кипариси. Двигателите на мерцедесите един по един угаснаха и старейшините слязоха.

Застанал между Кукоч и неговия другар, Зебек почти ръмжеше от гняв и страх. Въпреки че Дани не разбираше нито дума от езидския език, тонът му ясно показваше, че се чувства предаден. Очевидно не бе очаквал да отидат там.

Намираха се на двадесетина метра от масивна врата от ковано желязо, вградена в самия склон. Двете й крила се разтвориха и разкриха черна пещера. До вратата стоеше младеж с кутия фенерчета и ги подаваше на всеки от старейшините.

Дани забързано настигна Мунир.

— Какво има вътре? — попита той.

Старецът сви рамене.

— Невазир.

— Хм, добре, ако не възразяваш, просто ще почакам тук навън — каза Дани.

Шейхът широко се усмихна и поклати глава. После хвана американеца подръка, подаде му фенерче и го поведе по дългия нисък тунел, който се виеше през поредица от помещения. Подземният град беше като огромен мравуняк с проходи във всички посоки. Лъчите на фенерчетата пронизваха мрака и осветяваха скалните стени.

— Къде отиваме? — попита Дани, като дишаше през нос, за да не се задъха от възбуда. Сякаш се намираше в рудник, само че със стотици галерии. „Ами ако се изгубим? — зачуди се той. — Ако фенерчетата угаснат? Ако…“ Сънливостта му се изпари, погълната от непреодолима клаустрофобия.

— Какво е това? — Дани спря до масивен кръгъл камък върху примитивен постамент в нещо като ниша отстрани на галерията. Доколкото можеше да прецени, единственото, което задържаше скалата на мястото й, бе много по-малък камък, вклинен между нея и постамента.

— С този камък се запушва тунелът — поясни Мунир. — Ако враговете на народа го последват в града, той може да затвори прохода след себе си. След време враговете ще си отидат.

— И после? Ще върнат камъка на старото му място, така ли?

Шейхът поклати глава.

— Невъзможно. Ще трябва да изкопаят нов проход.

Вървяха петнадесетина минути. Напредваха бавно заради немощта на някои старейшини и сакатия крак на Зебек. Може би повече от петнадесет минути. Дани не бе сигурен. В подземния град нямаше нищо, което да отмерва хода на времето. Нямаше представа за дълбочина и посока.

— Къде сме? — попита той.

— На двайсетина метра под земята — отвърна Мунир. — Още малко.

И наистина. Продължиха още няколко минути и проходът се разшири в пещера с висок таван и сводеста ниша в стената. На железен лост висеше златна завеса.