Джон Кейз - Осмият ден

В залата цареше тишина, освен случайните звуци от клавиатурите на лаптопите. После Зебек саркастично изръкопляска. Когато привлече вниманието на присъстващите, той молитвено сключи пръсти и делово заговори:

— Той прекъсва заседанието ни, въоръжен с автомат. Напада вашия имам с юмруци. И вие въпреки това го изслушвате? — Милиардерът замълча за миг. — Не е ли очевидно, че този човек и другите — онзи Терио и Реми Барзан — не е ли очевидно, че имат собствени цели?

— Какви цели? — попита Дани.

Зебек изобщо не го погледна.

— Той работи за шпионска фирма, наречена „Фелнър Асошиейтс“, която се опитва да съсипе компанията ми, за да получи патентите й.

— Глупости! — възкликна Дани.

Мунир вдигна дясната си ръка и посочи екрана пред себе си.

— Ами това?

— Какво по-точно? — попита Зебек.

— Искаш да кажеш, че тези файлове са лъжа, така ли?

Зебек се намръщи.

— Имаш предвид доклада от… как беше? Института „Осло“ ли? Доклада на дендрохронолога?

Мунир кимна. Всички старейшини бяха вперили погледи в Зебек.

Той кисело сбърчи лице.

— Не, предполагам, че докладът е верен. Дори съм сигурен в това. — Той замълча, за да ги остави да смелят казаното.

— Тогава… — започна шейхът.

— Сигурен съм, че дървото е точно на такава възраст, на каквато твърди онзи учен — петдесет години! Или сто! Във всички случаи е прекалено ново, за да е от истинския санджак. — Той пак направи пауза. — Но какво доказва това? Че санджакът е фалшив ли? Едва ли. Доказва само, че Терио и Барзан са дали на тоя Ролвааг парче дърво от нещо друго, но не и от санджака.

— Какво например? — попита Дани.

Зебек сви рамене.

— Например от кутия от пури. — Той поклати глава. — Не мога да повярвам, че още слушаме тия глупости.

Старейшините избухнаха в спорове помежду си. Дани не разбираше нито дума и се обърна към Зебек.

— Ти тотално се прецака, мой човек.

Милиардерът се извърна.

След малко Мунир вдигна ръка и в залата се възцари тишина.

— Трябва да решим този въпрос, преди да продължим с работата си.

— Напълно съм съгласен — отвърна Зебек. — Трябва да решите на кого да вярвате. На своя имам — или на този… този луд американец.

Дори Мунир се усмихна на определението.

— Значи сме единодушни — каза той и бавно се изправи на крака. — Самолетът ти на летището ли е?

— Моят самолет ли? — не разбра Зебек.

— Казаха ми, че имаш частен самолет.

— Ами да, но…

— Тогава да вървим.

— Къде? — попита Зебек.

Шейхът не обърна внимание на въпроса и погледна другите старейшини. Той им каза нещо и всички един по един се изправиха и го последваха навън.

Самолетът излетя малко след седем часа вечерта и се отправи на югоизток със заредени догоре резервоари. Пилотите знаеха, че летят за Атина, но това се оказа измама. Един час след излитането Мунир отиде в кабината и им съобщи нов курс: към Диарбекир.

Въпреки че се опитваше да не го показва, промяната изглежда смущаваше Зебек, който бе странно мълчалив. Същото се отнасяше за Дани. За пръв път летеше с частен самолет и предпочиташе да е почти навсякъде другаде. Защото нямаше стюардеси, което означаваше, че няма и храна. И както се опита да обясни на Мунир — всъщност нямаше причини да ходи където и да е, освен у дома. Беше предал на старейшините доклада на Ролвааг и им бе разказал всичко, каквото знаеше. Защо трябваше да ги придружава до Диарбекир?

— Защото един от двама ви лъже — отвърна шейхът.

Полетът беше дълъг, като от Ню Йорк до Денвър. Някъде над Кавказ Зебек се изправи, отиде отзад при Дани и седна до него.

— Можеше сам да определиш съдбата си — прошепна милиардерът.

Дани го погледна, после се вторачи в мрака навън.

— И все още можеш — прибави Зебек.

Американецът се обърна към него.

— Не те ли е страх, че пак може да те ударя?

Зебек сви рамене.

— Казах, че все още можеш.

Дани се озърна за друго място, но всички бяха заети.

— Става въпрос за мечтите ти — продължи Зебек. — Не за някаква си заплата. Говоря за всички пари, за които някога си мечтал и които можеш да изхарчиш.

Дани се разшава на мястото си.

— И не само за пари. За времето, от което се нуждае един художник, за да открие пътя си. Мисли за това като за Париж… с Паулина, ако искаш…

Дани се обърна към него.

— От какво толкова те е страх?

Въпросът накара Зебек да се сепне. Раменете му леко се разтърсиха, сякаш го бе ударил електрически ток.

— От нищо не ме е страх. Ти обаче би трябвало да се боиш. Мисля, че Мунир ни води в Юзелюрт…