Джон Кейз - Осмият ден

— Отлично, господине! И ако смея да прибавя, господине, чудесно е човек да види младеж като вас, който с такова въодушевление се е пристрастил към играта. — Тъмнокосият продавач отстъпи назад и доволно въздъхна.

Самият Дани бе ужасен и се взираше в отражението си в тристранното огледало в спортния отдел на един универсален магазин на Банхофщрасе. Тези дрехи изобщо не бяха в стила му: светлобежов голф, плетени чорапи до коленете и черно-бели обувки с банд отпред. Яката на златистата му риза бе разкопчана и на деколтето му висяха слънчеви очила. На главата му се мъдреше шотландска шофьорска шапка, която скриваше късата му коса. От задния му джоб се подаваха велурени ръкавици за голф.

— Имате ли нужда от още нещо, господине? Костюм за дъжд? Чадър?

— Не, това ми стига.

С тъмнозелената чанта за голф костюмът беше напълно убедителен и отвратително скъп. Чантата съдържаше минималния възможен брой от най-евтините стикове, защитени с плетени калъфи. Дани я бе избрал заради вътрешното й разделение, което позволяваше да скрие узито на дъното.

— Мисля, че ще остана с тези дрехи — каза той. — След час ще играя.

— Разбира се. Да ви опаковам ли другите дрехи? — Продавачът взе кредитната му карта и внимателно сгъна дънките и блузона му, после ги прибра в кутия, която изглеждаше по-скъпа от самите тях.

Дани си помисли дали веднага да не прибере узито в чантата — просто да влезе в съблекалнята, да го разопакова и да го пъхне вътре. Но се отказа. В магазина несъмнено имаше камери и не можеше да си позволи сблъсък с хората от охраната. Затова подписа сметката и си тръгна.

„Бор о лак“ се намираше съвсем близо до Банхофщрасе, ала Дани се чувстваше като щъркел с тези дрехи и чантата. Предпочиташе да отиде с такси. Шофьорът вдигна багажника, прибра чантата вътре и постави кутията с узито до нея. После отвори задната врата.

Дани забеляза първия часови на Зебек в края на отбивката пред хотела. Гаетано изглеждаше разтревожен и изключително съсредоточен. Той се вторачи в таксито, но не обърна внимание на Дани — със слънчеви очила и шапка за голф.

Не го забеляза и никой друг. Той слезе от таксито пред входа, даде бакшиш на шофьора, взе чантата и кутията и мина покрай едрия италианец на вратата.

На рецепцията имаше обява в златна рамка:

зала Юнгфрау — ет.1

14:15

зала Винтертур — ет.2

16:00

Дани продължи към полирана дъбова врата с месингова табелка, на която пишеше HERREN, влезе в тоалетната и се затвори в една от кабинките. Облегна сака на вратата, седна с кутията и разкъса опаковката. Измъкна узито от стиропора и зареди пълнителя в ръкохватката. Той успокоително изщрака, също като във филмите. После извади стиковете и ги опря на стената. Вътрешната преграда на чантата остави върху капака на тоалетната дъска, както и кутията със старите му дрехи. Накрая пъхна автомата в чантата, върна стиковете вътре и пусна водата.

Когато отново излезе във фоайето, усети, че във вените му нахлува адреналин. Прииска му се да се затича. Ала не го направи. Спокойно отиде при асансьора, като повтаряше футболната мантра от юношеството си: „Tranquilo, tranquilo, tran-QUIL-o…“. Смугъл мъж в черен делови костюм му направи компания в безкрайното чакане. Дани неколкократно натисна бутона, като се озърташе за табло, показващо на кой етаж е кабината. Нямаше. Накрая вратата с тихо иззвъняване се отвори и отвътре излезе пиколо, който буташе златна количка, натоварена с маркови куфари.

Пътуването от фоайето до първия етаж, където слезе бизнесменът, мина нормално. Отне около минута — а това не беше много, освен когато си затаил дъх. Както бе постъпил Дани, макар и неволно. Отново се разнесе мелодичният звън. Вратата се затвори. Дани пое дълбоко дъх.

„Tranquilo.“

Планът му (ако можеше да се нарече така) бе съвсем прост. Да слезе на втория етаж. Да изхвърли стиковете и да нахълта в заседателната зала — въоръжен и много опасен. Да каже на всички: „Млъквайте и не мърдайте!“.

Така щеше да направи Брус Уилис.

Тихо иззвъняване съобщи за пристигането му на втория етаж. Вратата се отвори. На стол до затворената двукрила врата на зала „Винтертур“ точно срещу асансьора седеше мускулестият правоъгълник, когото Дани наричаше Веждата.

Видяха се едновременно, ала на Веждата му трябваха една, две, три секунди, докато проумее факта, че контето, което стои пред него, всъщност е тъпият художник, когото трябваше да убие. Първата секунда изтече във втренчен поглед, който свърши с развеселено отрицание — след миг последвано от смаяно разпознаване. Третата секунда премина в изправяне от стола — в момента, в който вратата на асансьора се затвори.