Джон Кейз - Осмият ден

— Защо? — попита Дани.

— Защото можете да презареждате, без да гледате. Като цяло това е чудесен компактен автомат. — Той го остави на тезгяха.

— Колко струва?

Швейцарецът си сложи очила, които висяха на шията му.

— В долари ли?

Дани кимна с глава.

Продавачът се обърна към компютъра на малко бюро зад тезгяха и започна да пише на клавиатурата. После зачака. Накрая отново погледна Дани.

— Две хиляди двеста осемдесет и един долара.

— Ами… — Дани се поколеба. Понякога му трябваха дни, за да реши дали да си купи някакъв пуловер. Идеята да се изхвърли за „Узи“… — Ще го взема — каза той и извади портфейла си.

Продавачът видимо се зарадва. После въздъхна.

— Първо обаче трябва да попълним документите — каза той.

Дани се намръщи.

— Какви документи?

— Трябва да имате разрешително.

— Откога?

Мъжът сви рамене.

— От няколко години. — Забелязал разочарованието на клиента си, той се обезпокои от перспективата да изпусне сделката. — Това проблем ли е?

Дани не знаеше какво да му отговори. Замисли се. Бързо.

— Купувам го за подарък. За тъста. Той е колекционер и… утре сутрин се прибирам в Щатите.

— Разбирам…

Двамата постояха известно време, вторачени един в друг.

— Има ли начин да ускорим процедурата? — накрая попита Дани.

Швейцарецът се смути.

— Нося си паспорта, така че ако попълним документите и ви платя автомата, можете да ги пратите където трябва. И когато ги получите, просто… ще ми ги пратите по пощата.

— Да, но ми трябва писмо от съответните органи във вашата страна, потвърждаващо, че не сте луд или престъпник…

— Мога да го уредя. Не е проблем. Ще ви го пратя по факса.

Продавачът се колебаеше.

— Това е абсолютно незаконно — рече той. И замълча. — Може би, ако закръглим сумата…

Дани се намръщи.

— Искате да кажете, да я направим две хиляди и петстотин ли?

Швейцарецът сви рамене.

— Да. И после, ако закръглите и тази сума… колко става?

— Три хиляди долара.

— Точно така!

Дани се замисли.

— Ще го опаковате ли като за подарък? — накрая попита той.

Мъжът опакова узито в стиропор и го постави в картонена кутия, изолирана с кубчета полистирен. След това уви кутията и пълнителя с кафява хартия и я завърза с бяла панделка.

Приличаше на пакет с пране.

На връщане в хотела Дани се замисли как да влезе на заседанието на „Тауз Холдингс“. Предполагаше, че може да вземе такси до „Бор о лак“, да извади автомата от пакета в мъжката тоалетна и да нахълта в заседателната зала.

Само че изобщо нямаше да стигне дотам. Зебек знаеше, че Дани е в Цюрих, и щеше да постави хора около целия хотел. За да влезе, щеше да му трябва някакво прикритие. Или дегизировка.

Когато стигна в „Зеефелд“, той се качи в стаята си, обади се в „Бор о лак“ и помоли да го свържат с Мунир. Вече знаеше номера наизуст. Ако намереше стареца, щеше да успее да се срещне с него някъде другаде, да му даде дискетата с доклада на Ролвааг и да се качи на следващия самолет за Вашингтон. Но не. Щеше да е прекалено лесно. Телефонът звънеше ли звънеше и двойният сигнал звучеше траурно като сирена за мъгла.

Е… нямаше да се случи чудо. Сега всичко зависеше от него — само от него и от новия му приятел, здраво увития господин Узи.

Което означаваше, че ще трябва да се дегизира, за да влезе във фоайето. Автоматът щеше да му осигури достъп до заседателната зала. Когато се замисли за дегизирането си, Дани си спомни реакцията — или по-точно липсата на реакция — на Реми Барзан при появата на „войниците“. Едва когато бяха започнали да стрелят, Барзан беше разбрал, че са дошли да го убият.

Всъщност хората виждаха униформата, а не човека, който я носеше. За съжаление в „Бор о лак“ не се навъртаха униформени. Освен портиера, а Дани нямаше да успее да се приближи толкова. Единствените хора, които бе видял там, бяха бизнесмени и играчи на голф.

Образът на играчите на голф, които седяха на терасата, проблесна в главата му като електрическа крушка в анимационен филм. Играчите на голф винаги носеха чанти за голф. А чантите за голф бяха идеални за пренасяне на автомат през фоайе на хотел от световна класа. Дани се замисли за играчите на голф от терасата. Те бяха с малки шапки — което бе хубаво — и слънчеви очила, които нямаше да са неуместни.

Погледна си часовника. 14:43. Пъхна кутията с узито под мишница и провери дали е взел дискетата с доклада на дендрохронолога. После се втурна надолу по стълбището да попита блондинката къде може да си купи принадлежности за голф.