Джон Кейз - Осмият ден

А той не искаше да се натъква на познати.

Когато дъждът спря, по калдъръма се стичаха ручейчета и Дани ги последва надолу. Скоро зави на един ъгъл и се озова на широка оживена улица, където хора с чадъри чакаха трамвай. Към спирката тъкмо се приближаваше лъскава мотриса с номер двадесет и три и той се затича към нея, скачайки на стъпалата на задния вагон. Вътре бе ужасна блъсканица — което беше добре. И изглежда никой не плащаше. Ватманът караше. Нямаше кондуктор.

Всички седалки бяха заети, както и останалото пространство. По пода имаше локви. Прозорците бяха запотени. Скоро стигнаха на натоварено кръстовище, в което се вливаха много пътища. Електронен глас обяви: „Белвюплац“. През отворената врата Дани видя огромен ферибот на брега на езерото. Той импулсивно слезе, прекоси релсите с тълпата и се качи на друг трамвай. Номер четири. Този път се взираше през запотените прозорци за Паулина и приятелите й. Когато трамваят потегляше от площада, му се стори, че видя Веждата, целият мокър и крачещ сам край реката. Ала може би грешеше.

Дани слезе малко по-късно и се озова в жилищен квартал. На ъгъла имаше табела, на която пишеше „Зеефелдщрасе“. Магазините не бяха предназначени за туристи, а обслужваха местните жители. Подмина железария, магазинче за домакински уреди, магазин за здравословни храни, фризьорски салон, туристическо бюро и два-три магазина за марково облекло втора ръка. И магазин за оръжие, на чиято витрина бяха изложени арбалети, пушки и ножове. Манекен в камуфлажни дрехи се целеше в препарирана мечка.

И така продължаваше нататък. Втори фризьорски салон. Магазин за фън шуй. След три преки вече започваше да си мисли дали да не се върне на трамвая, когато стигна до хотел „Зеефелд“.

На рецепцията стоеше великолепна блондинка с бяло червило и дълги сребърни обици. Той я попита дали има стаи и получи енергичен отговор:

— Разбира се. — Докато момичето тракаше по компютърната клавиатура, разговаряха за времето. — Горещ фронт — каза блондинката. — Абсолютно нешвейцарски. — Тя плъзна електронна карта по хромирания плот и мрачно му се усмихна. — Май не сте от ония американци, които очакват климатик във всяка стая, нали?

Дани поклати глава. Естествено, че не беше.

Стаята му бе на третия етаж — ултрамодерна, цялата в дърво и хром, черно, бяло и тъмносиво. И адски гореща. Той разтвори завесите и се накани да отвори вратите, водещи към балкончето, което гледаше към Зеефелдщрасе. Оказа се, че не е толкова лесно. Вратите се отваряха с механизъм, сложен като швейцарски часовник. Дани клекна пред тях като касоразбивач и цели пет минути си игра с механизма. Накрая, когато по слепоочията му се стичаше пот, вратите се отвориха и в стаята нахлу влажен въздух.

Той вдигна телефонната слушалка и помоли телефонистката да го свърже с „Бор о лак“. Скоро телефонът в стаята на Барзан започна да звъни. На шестото иззвъняване се включи телефонен секретар и му предложи да остави съобщение. Дани се замисли. И затвори.

С тежка въздишка той се съблече по боксерки и се изтегна на чистите бели завивки.

Намираше се в Цюрих едва от няколко часа, а вече всичко се бе променило. Паулина го беше видяла и щеше да е почти невъзможно да се промъкне на заседанието на „Тауз Холдингс“. Зебек щеше да остави хора във фоайето, на вратата — навсякъде. Дотук с елемента на изненада!

И все пак Зебек нямаше откъде да знае какво е известно на Дани. Докато беше тичал, не мислеше за новия имам на езидите. Милиардерът нямаше представа какво му е казал Реми Барзан и ако не са намерили паспорта му във вилата, не знаеха, че е открил журналиста. Както и за информацията, която беше получил от Манцигър. Нито за проникването в имейла на Терио и доклада на Ролвааг.

Не че имаше значение. Зебек така или иначе щеше да го убие — просто за да го гледа как умира. Нямаше нужда да знае каквото и да било.

Дигиталният часовник на нощното шкафче до леглото показваше 12:18. Трябваше да се свърже с Мунир преди заседанието. Но как? Той затвори очи и си спомни нещо, което му бе казал Реми. Че дядо му имал „швейцарска любовница“.

Дани се надигна, грабна телефонния указател и видя, че е на немски. Нямаше да го разбере. За миг си помисли дали да не помоли блондинката от рецепцията за помощ. Но после видя, че думи като „голф“, „диско“ и „компаньонки“ нямат нужда от превод.

Те бяха тридесетина и мисълта да се обади на всеки от посочените номера му подейства угнетяващо. Не че имаше друга работа, затова започна по списъка. Оказа се, че тревогата му за езиковия проблем е напразна. Местните нямаха нужда от „компаньонки“. Само чуждите бизнесмени, които трябваше да прекарат една-две нощи в Цюрих. След няколко разговора имаше чувството, че жените, с които се свързва, могат да отговарят на въпроси на японски, испански, руски и всевъзможни други езици. Всички знаеха английски.