Джон Кейз - Осмият ден

Когато получа отговор от вас, ще пратя копие на доклада на хартия и стограмовата проба на служебния ви адрес.

— Полет сто шейсет и едно на „Юнайтед“ за летище „Дълес“, Вашингтон. Моля пътниците да се насочат към двайсет и трети портал. Полет сто шейсет и едно на „Юнайтед“…

Съобщете ми дали искате да използвате номера на личната си банкова сметка (или този на вашата институция) за заплащане на куриерските услуги.

С най-добри пожелания,

Дани дълбоко си пое дъх, въздъхна и рязко се отпусна назад, едновременно наелектризиран и парализиран. Доказателството за измамата на Зебек бе на екрана пред него. „Пипнах те! — помисли си той. И още: — Ами сега?“

Свали имейла и атачмънтите на дискета, после ги разпечата, за да ги прочете по време на полета за Вашингтон. Всяка страница започваше с думите: „Институт «Осло» — проект «Дендрохронология на Месопотамия». Артефакт от Невазир“. Подробно се обясняваха процедурите на радиовъглеродното датиране и калибрирането на датировката с помощта на дендрохронологията.

Документът му се струваше достатъчно солиден. Естествено, щеше да е по-добре, ако в доклада пишеше, че пробата е взета от дърво, което е точно на осемдесет и две години (или някъде там). Важното обаче бе, че не е взета от предмет, издялан от шейх Ади. Дани не си спомняше кога е живяло старчето, но смяташе, че е някъде към 1200 г.

За трети път обявиха полета му. Той скочи на крака, събра и подреди докладите, после отиде да плати на служителя.

Младежът погледна купчината листове.

— Ей, трябва ли ти такова нещо?

Той предложи на Дани плик, върху който бе отпечатана емблема, представляваща крилат диск. Дани му благодари, прибра листовете вътре и се запъти към двадесет и трети портал.

Стигна само след минута и усмихнатата служителка толкова му заприлича на Кейли, че сякаш го пронизаха в сърцето. Усмивката й обаче отстъпи мястото си на намръщване, когато взе бордовата му карта и я прокара през машината пред нея.

— Вие сте последният пътник — каза тя. — Чаках ви. — Билетът изскочи от слота и жената му го подаде. — Винаги ли закъснявате? — попита служителката и посочи към изхода.

— Да — разсеяно отвърна Дани. — Така се оказва.

Докато боингът се носеше към Скалистите планини, Дани седеше до илюминатора с чаша червено вино и зяпаше към тъмната шир над Америка. Минаваше полунощ, но в мастиления мрак блещукаха светлинки и от време на време избухваха в галактики, когато прелитаха над някой град.

Самолетът бе почти празен. Дани разполагаше с цял ред, както и повечето други пътници. Опитваше се да си спомни какво му беше казал Барзан за старейшините и срещата в Цюрих. Това било заседание на директорския борд на „Тауз Холдингс“, но тъй като всички директори били езидски старейшини, имало друго име. Шура. И била след седмица. В „Бор о лак“.

Кой знае откъде знаеше, че „Бор о лак“ е хотел. Само че колко време бе изтекло, откакто Реми му беше казал, че срещата ще е „след седмица“? Шест дни, седем? Пет? Ако срещата вече се бе провела, очевидно нямаше смисъл да ходи в Цюрих.

Затова отпи глътка вино и се опита да си спомни.

Това беше последното нещо, което му бе казал Барзан преди престрелката. На другия ден Салим беше закарал Дани в Догубеязит. След това с камион и автобус бе стигнал до Анкара. Беше прекарал една нощ в хотел „Спар“ и на другия ден бе взел самолета за Вашингтон (на третия от седемте дни). Беше пренощувал в дома на родителите си (все още ден трети) и на другия следобед бе заминал за Калифорния. Колко дни правеше това? Четири, като се броеше нощта в мотела край Сан Франциско. А днес бе разговарял с Ънгър и Манцигър. Общо пет дни (макар че вече беше нов ден, защото минаваше един часа през нощта).

„Значи това е шестият ден — помисли си Дани, началото на шестия ден. — И срещата е… утре.“ В Цюрих също течеше шестият ден, но вече бе време за закуска. Въпреки разликата в часовите пояси, може би щеше да успее. Щеше да кацне на „Дълес“ към девет. Към два-три следобед щеше да лети над Атлантика и да се приземи в Цюрих рано на седмия ден — денят на срещата.

Дани успокоително си кимна с глава, допи виното и остави чашата на масичката през две седалки от своята. Изключи лампата, зави се с одеяло и отпусна глава на илюминатора. „Правилно ли постъпвам?“ — помисли си той.

Лесно откри информацията на цюрихското летище, тъй като бе обозначена с гигантски удивителен знак. Там научи от една усмихната брюнетка, която говореше английски по-добре от него, че най-добрият начин („засега!“) да стигне до града е с влак.