„Но дали Ролвааг е знаел за смъртта на Крис?“ — зачуди се Дани. Навярно не. Бяха зазидали Терио жив няколко седмици преди да открият трупа му. Междувременно дендрохронологът бе извършил анализа и беше написал доклада си. По някое време го бе пратил на клиента си — или като писмо, или като атачмънт в имейл. Или и по двата начина.
Дани отметна глава назад, завъртя се и описа пълен кръг. „Писмата продължават да се получават, независимо от това, че си мъртъв. Както и имейлите.“ AOL прекъсваха услугите, ако кредитната карта на клиента не бе валидна — но чак тогава. А що се отнасяше до безплатни услуги като Yahoo и Angelfire, е, доколкото знаеше, акаунтите оставаха вечни. Това може би не се отнасяше за университетските акаунти, но Дани подозираше, че и те не се закриват веднага. Не че струваха нещо. По всяка вероятност те се преразглеждаха веднъж годишно — ако изобщо се преразглеждаха.
Което означаваше, че докладът на Ролвааг — и доказателството, от което се нуждаеше Дани — сигурно чака в някой сървър.
Трябваха му само пет минути, за да намери имейл акаунта на Терио в университета „Джордж Мейсън“. Влезе в университетския уебсайт, отвори страницата на Факултета по философия и религиознание и бързо откри списъка на преподавателите. Терио още си беше там — на снимка, биография, списък на публикациите и двата курса, които би трябвало да води през есента. Имейл адресът му беше c.terio@gmu.edu.
Знаеше, че повечето университети поддържат комплексна сървърна система, в която се влиза през телнет. Набра посочения в уебсайта номер на информацията за онлайн регистрацията и скоро се свърза с уебадминистраторката, любезна млада жена. Тя прие обяснението му, че пише репортаж за уебсървърите, и му обясни каквото го интересуваше за сървърите на „Джордж Мейсън“. Те били четири („засега, но се развиваме!“) и носели имената на различни патриоти: Мадисън, Джеферсън, Адамс и Хейл.
Дани влезе в телнет и опита всяко от имената, докато накрая се свърза с акаунта на Терио в „Адамс“. Тогава системата му поиска парола.
Курсорът — сиво квадратче на черен фон — търпеливо запремигва.
От разговорите си с компютърните специалисти във „Фелнър Асошиейтс“ знаеше, че най-разпространената парола, използвана от около деветдесет процента от собствениците на компютри, е „парола“. Тъй като нямаше какво друго да прави до полета, той опита:
парола
грешна парола
„Добре — помисли си Дани. — Значи Терио не е спадал към общото стадо.“ Което означаваше, че сигурно е използвал името на домашен любимец. Или на децата си. Или на жена си. Както постъпваха деветдесет процента от останалите десет процента (според експерта по комуникационни мрежи на „Фелнър Асошиейтс“, Боб Лабраска). Само че Терио не беше женен и нямаше нито деца, нито домашни животни (доколкото знаеше Дани).
Той прегледа биографията на професора в търсене на някакви податки. Видя датата му на раждане и я въведе:
10-14-60
грешна парола
Опита с колежа, в който беше учил Терио:
джорджтаун
грешна парола
Опита различни комбинации, включително „джон-хопкинс“, после продължи с имена и думи, които можеха да имат специално място в речника на Терио: „мани“, „зороастър“, „шейх-ади“, „езиди“, „паун“, „санджак“, „Месопотамия“, „аватар“… Накрая реши, че е безнадеждно. Даже случайно да познаеше вярната дума, Терио можеше да я написал отзад напред или да е прибавил към нея цифра. Не знаеше достатъчно за него. Може да си беше падал по кинорежисьори:
луимал
грешна парола
Или по ядрена физика:
неутрино
грешна парола
неутрино1
грешна парола
Можеше да е всичко! Например някоя от напълно сигурните пароли, които не означаваха абсолютно нищо за когото и да е и никой нормален човек не можеше да запомни, например:
Ijq3%7tf0’5
Курсорът продължаваше да му намига.
Естествено, всяка парола можеше да бъде разкрита. Лабраска му беше казал, че трябвало само свестен компютър и съответната софтуерна програма. Не както се опитваше да го направи Дани. Така щяха да са му нужни сто хиляди години. Това бе като в приказката. Познай името на джуджето. Румпелщилцхен. Мацето от приказката изобщо нямаше да се сети. Дани не си спомняше точно как го беше научила.
Той унило въздъхна и се отпусна назад, завъртя се наляво-надясно и се вторачи в тавана. Бе попаднал в задънена улица. Според Реми Барзан шейх Мунир не бил от хората, които си променяли мнението въз основа на празни приказки. Трябвало му доказателство.
Читать дальше