Джон Кейз - Осмият ден

Дани нямаше представа кой бутон е натиснал, но когато вратата отново се отвори, видя по номерата на стаите, че е на третия етаж. Той се надвеси навън и се озърна наоколо. В двата края на коридора имаше стълбища, които бяха обозначени със светещ зелен знак — стилизирана човешка фигура, тичаща надолу по бели стъпала.

Изсипа стиковете на пода на асансьора, извади узито и захвърли чантата настрани. Автоматът бе хладен и солиден в ръцете му. От него се носеше миризма на смазка. И въпреки че беше негов, непознатият му вид, усещане и мирис го изпълниха с тревога.

Дани отстъпи назад. „Tranquilo.“

Вратата се затвори и го обзе клаустрофобия. „Какво правя?!“ Не можеше да повярва. Оръжието. Дрехите. Ситуацията. Разтърси глава в опит да се избави от усещането за неизбежност, ала не се получи. Беше задушно, асансьорът бе тесен, автоматът тежеше в ръцете му. „Какво правя? Какво правя? — В главата си чуваше пращене, сякаш между ушите му беше опънат запален фитил. — Ами ако нещо се обърка? Това е автомат. Ами ако загинат хора? Ами ако ги избия до крак?“ Паниката се щураше в черепа му като хлебарка, която се опитва да избяга от нагорещен тиган.

Дзън! Тихият звън избухна в главата му като ръчна граната.

Когато вратата се отвори, Веждата стоеше пред зала „Винтертур“ и напрегнато говореше по мобилния си телефон. Видял узито още преди да осъзнае кой го държи, той млъкна. После каза „чао“, пусна телефона и вдигна ръце над главата си.

С периферното си зрение Дани зърна хора, които тичаха към него от двата края на коридора. Явно бяха завардили стълбищата. Ала когато видяха какво държи в ръцете си, те забавиха ход и спряха.

— Стой! — каза той, като че ли заповядваше на не много послушен лабрадор да го чака на ъгъла. После използва узито като показалка и даде знак на Веждата да влезе пред него в залата.

Зебек седеше начело на дълга дървена маса, чиято полирана повърхност отразяваше следобедната светлина. От двете му страни имаше деветима възрастни мъже, облечени също като него в тъмни делови костюми. В средата на масата лежеше извит нож с ръкохватка, украсена със скъпоценни камъни.

— Извинете — каза Дани и изблъска Веждата от пътя си.

Пред всички мъже имаше чаши с вода, затворени сини папки и скъпи наглед писалки. Папките носеха златен надпис ТАУЗ ХОЛДИНГС. Това бяха езидските старейшини и Дани видя, че пред трима от тях, сред които шейх Мунир, има лаптопи.

— Трябва да поговоря с вас, шейх Мунир — каза Дани. Гласът му прозвуча кухо, сякаш говореше в стая без ехо.

— Повикайте охраната — нареди Зебек и кимна на хубавата Паулина. Тя се пресегна за мобилния си телефон.

— Ще ти прострелям ръката — предупреди я Дани.

Италианката остави телефона.

— А ако се опиташ да извадиш пистолета от чантичката си, ще ти пръсна главата — прибави той.

На лицето й се изписа оскърбено изражение. Тя сключи ръце в скута си. Нацупи се.

Единият от старейшините попита нещо Мунир. Шейхът поклати глава и се обърна към Дани.

— Познаваме ли се?

— Идвах в дома ви — в Юзелюрт, спомняте ли си? Преди две седмици. — Дани видя с периферното си зрение, че Веждата се промъква към него. — Недей — заповяда той и описа дъга с цевта на автомата, която завърши пред гърдите на мутрата.

Веждата се вцепени.

Дани отново се обърна към Мунир и свали шапката си.

— Вие наредихте да ме отвлекат — каза той. — На мъжа с баскетболната фланелка и на другия. Те ме заведоха при внука ви. При Реми. Сигурен съм, че ви е съобщил.

Мунир се втренчи в него. Дани усети, че колелцата в главата му се завъртат. Старецът си спомняше посещението на американеца и последвалите събития: отвличането, разпита и гостуването във вилата при Реми.

— А, да, разбира се — промълви той по-скоро на себе си. — Но Реми…

— Знам — каза Дани.

Зебек се подсмихна. Той се обърна към Паулина и Веждата и им нареди нещо на италиански. Жената ахна, изкиска се и се завъртя на стола си да погледне Дани. Веждата изруга и за изненада на Дани пристъпи към него, без да обръща внимание на насоченото към гърдите му узи. Преди Дани да успее да каже нещо, здравенякът замахна назад, сякаш се готвеше да хвърли бейзболна топка, и го зашлеви толкова силно, че го запрати в стената.

Светлината в залата сякаш помръкна и после проблесна. Дани залитна и се строполи на пода. Веждата извади пистолет изпод сакото си. Дани го предупреди веднъж — „Недей!“ — и натисна спусъка на узито.

Щрак!

Паулина се закикоти.