Джон Кейз: Осмият ден

Само че не беше. Седеше на дивана в дневната на родителите си и гледаше „Форест Гъмп“, когато се досети. Щом Гъмп можеше да танцува с Елвис и да се ръкува с Кенеди, имаше надежда и за Дани. Не бе съвсем етична тая негова идея, обаче имаше достойнството, че беше единствена. Пък и можеше да успее.

— Последния път, когато се чухме — каза бащата на Кейли, — тя не искаше да има нищо общо с теб, господинчо.

Думата „господинчо“ го връхлетя като ракета и той онемя. През годините се бяха сприятелили, шегуваха се, когато бяха заедно, и искрено обичаха компанията си. А сега Дани бе станал „господинчо“. Той въздъхна.

— Двамата с мама просто не знаем какво да мислим.

„Двамата с мама.“ Това беше ракета номер две. Родителите на Кейли се наричаха един друг „мама“ и „татко“. Те бяха стълбовете на голямо и сърдечно семейство, което излъчваше щедрост и веселие. Живееха в толкова усамотено ранчо, че нощем наоколо не се виждаше нито една изкуствена светлина — освен от време на време някой самолет, а самолетите летяха толкова високо, че човек не можеше да ги отличи от звездите. Играеха на фризби и на карти, люлееха се на люлката на верандата. Без Кейли щеше да изгуби и всичко това.

— Винаги съм си мислил, че някой ден двамата с Кей ще се ожените — каза Клинт. — И ще ни народите куп внучета. — Той се подсмихна.

— Аз искам да се оженя за нея — закле се Дани. — Но не мога дори да се доближа, за да й направя предложение. Тя не… изобщо не желае да разговаря с мен.

Имаха да си кажат толкова много неща, че двамата дълго мълчаха.

— И как се озова в черния й списък? — накрая попита Клинт. Преди Дани да успее да отговори, той прибави: — Няма значение.

— Беше… адски тъпо — отвърна Дани.

Клинт въздъхна. Дълга прерийна въздишка.

— Нека позная. Заради някоя мадама.

„Мадама.“ Дани за малко не се засмя. Ала отговори:

— Случи се в друга страна и… бях пиян.

— Точно така казах и аз, когато блъснах кучето на Ралф Танър — отбеляза Клинт. — Само че не беше в друга страна, а и… кучето пак си беше мъртво, нали разбираш?

— Да — каза Дани. — Разбирам.

— Проблемът с Кей е, че не прощава лесно.

— Знам.

— Ни най-малко.

— Ни най-малко най-малко. — Това бе фамилен израз на семейство Евънс и Клинт явно се подсмихна.

— Така де.

— Виж, Клинт… имам една идея. Може би ще успея да си я върна.

— О?

— Да. Но ми трябва видеозапис.

— Какъв видеозапис?

— Няма значение, нещо с Кейли. Само една-две минути. Рожден ден или… нямаш ли нещо с нея, например как играе на топка?

— Защо ти е?

Дани се поколеба.

— Сложно е за обяснение.

— Защо?

— Не знам. Просто си помислих… Помислих си, че ако направя филм и тя го хареса, може да поомекне.

Клинт изсумтя — недоволно — и Дани усети, че не знае дали да му вярва.

— Предполагам, че бих могъл да ти помогна — накрая отвърна той.

— Чудесно! — облекчено въздъхна Дани.

— Надявам се да успееш — каза му Клинт. — Не съм предполагал, че мога да го кажа, защото първия път, когато тя те доведе тук, не те харесах. Художник вегетарианец! А стига бе! Обаче мисля, че ти си човекът за нашата Кей.

Помогна му Джейк. Занесоха записа във фирма на име „Текникалити“, където го дигитализираха. После свалиха бета-версията на програмата Симулакра от сайта на ВСС и я качиха в компютъра на Джейк. Дани се радваше, че уебсайтът все още съществува, макар Джейк да му беше казал, че и на други места можело да се намери подобен софтуер. Още пет-шест компании работели върху тази технология.

По-трудно откриха запис на скално катерене. Въпреки че Google даде сто и девет хиляди резултата, само няколко сайта предлагаха клипове и почти всички бяха на мъже. Затова им отне известно време, но след час Дани намери каквото му трябваше: млада жена, която се катереше по вертикална скала в австралийската Синя планина.

След още два часа разполагаха с петдесет и три секунден запис, който показваше Кейли в близък план. Катереше се нагоре и търсеше с крак къде да стъпи. После камерата се отдръпна назад и я показа от разстояние. Изкачваше се по скален навес, когато се подхлъзна и полетя — не фатално, тъй като след десет-дванадесет метра въжето я спря. Камерата се приближи към фигурката, увиснала над бездната на пъстрото си въже. Веждите й бяха вдигнати и на устните й грееше усмивка, която сякаш казваше „Слава Тебе, Господи!“, но всъщност беше реакция на дете, видяло тортата за рождения си ден.

Това несъмнено бе Кейли и като се изключеше фактът, че катерачката беше едва деветгодишна и не носеше специален екип, а дънки, каубойски ботуши и жълта фланела с панди на гърба, записът бе напълно реалистичен.