Джон Кейз - Осмият ден

Дани кимна с глава.

Инженерът размаха ръка.

— Императорът вече виждал, че е загазил. Били стигнали едва до средата на дъската, а вече им трябвала волска кола! Още две-три квадратчета и щели да имат нужда от хамбар! — Манцигър се засмя и с доволно изражение се отпусна назад.

— А какво станало със създателя на шаха? — попита Ънгър.

— Отсекли му главата — отвърна Манцигър. — Какво друго можели да направят? Той искал около осемнайсет милиона трилиона оризови зърна! Това е… това е…

— Повече от целия ориз в Китай — каза Дани.

Манцигър избухна в носово хихикане.

— Точно така! Всъщност е повече, отколкото раждат всички оризища в света. Затова императорът убил оня умник.

— Какво общо има това със сивата слуз? — попита Дани.

— Асемблерите ще се възпроизвеждат експоненциално, точно като ориза — отвърна Ънгър. — Започваш с един…

Манцигър насочи показалец към него.

— Браво! И изобщо няма да се усетиш. Поне отначало. След двайсетина минути ще имаш два асемблера. След още двайсет — осем. След четири часа ще имаш около сто двайсет и осем хиляди — и все още няма да можеш да ги виждаш! Трябва ти електронен микроскоп. Обаче след десетина часа ще имаш около шейсет и осем милиарда асемблера! Сега вече ще можеш да ги виждаш! Това е много биомаса. И после — едва тогава — нещата загрубяват! Още през първия ден навлизаш във вертикалната част от кривата, за която ти говорих. — Той облиза върха на пръста си и отново начерта хокейния стик. — Ето тук — каза инженерът и посочи точката над хоризонталната част.

Дани се вторачи в импровизираната графика.

— Ако не можеш да прекъснеш възпроизводството на асемблерите, след два дни те ще тежат повече от Земята — продължи Манцигър, — а след още четири часа ще надвишат масата на слънцето и планетите. Още четири часа и… е, ако намерят гориво и материал, ще стигнат до звездите. — Той пресуши мартинито си и толкова рязко остави чашата, че клиентът от съседната маса се обърна да го погледне. — Това е проблемът със сивата слуз — каза инженерът. — С няколко думи.

— Тогава защо го наричат така? — докато се опитваше да проумее смисъла на казаното, попита Дани. „Това истина ли е? — зачуди се той. — Или някаква задача?“

— И аз зададох същия въпрос на Джей — каза му Ънгър.

— И?

— Според него това бил „инженерски хумор“.

Дани кимна. „Какво трябва да означава това?“

— Сива слуз — поясни Манцигър. — Без форма и цвят. Разбирате ли? Това е просто… досадна тиня!

— И?…

— Точно това е въпросът! — продължи Хари. — Теоретично асемблерите могат да изядат цялата вселена за три дни и пак няма да се случи нищо интересно. — Той потърка ръце. — Искам да кажа, асемблерите може да са произвеждали тоалетна хартия или футболни топки — и толкова! Армагедон. Вселената, погълната от… слуз.

Той все още се подсмихваше, когато се приближи келнерката с основните им ястия, олюлявайки се със забавени движения на балерина. В чинията на Дани имаше купчинка зеленчуци с форма на пирамида, чиято нестабилност създаваше проблеми на момичето. Той едва не изръкопляска, когато сервитьорката успя да му я поднесе непокътната. Ънгър подозрително се втренчи в своето блюдо — конструкция от батати и скариди. Манцигър веднага нападна пържолата си с пържени картофки. Очевидно перспективата за Армагедон не оказваше въздействие върху апетита му.

— Възможно ли е наистина да се случи това? — попита Дани.

— Кое? Краят на света ли?

Дани кимна.

Манцигър сви рамене.

— Теоретично ли? Да. Асемблерите са живи и са програмирани да се възпроизвеждат. Но в действителност… — Той отрицателно поклати глава. — Ще ти го обясня по друг начин. Все едно имаш чудовище. Което обаче върши много работа. Какво ще направиш? Ще го убиеш ли? Не. Държиш го в клетка. В здрава клетка. — Той наряза пържолата си на парчета. — Всяко друго решение е като да изхвърлиш бебето заедно с водата от ваничката. Джей постоянно говореше за това. — Гласът на Манцигър изведнъж наподоби индийския акцент на Джейсън Пател. — Не е достатъчно някой да каже, че това може да се случи. Аз съм учен. Покажи ми доказателствата! Иначе… — Инженерът сви рамене и лапна парче пържола. Ухили се.

— Тогава за каква клетка става дума? — попита Дани. — Как се ограничава възпроизводството на асемблерите?

— Има много начини.

— Например?

Манцигър избърса месестите си устни и се почеса по татуировката.

— Ами първо ги програмираш в определен момент да престанат да се възпроизвеждат — когато станат достатъчно. Така действа системата. Програмираш ги да се възпроизвеждат и да изпълнят определена задача, след което да се самоунищожат.