Джон Кейз - Осмият ден

Скоро спряха пред къщичка в същия стил като тази на Ънгър. Но приликата свършваше дотам. Вместо грижливо оформения преден двор, къщата на Манцигър беше обрасла в бурени. Отвореният гараж бе пълен с кашони, играчки, инструменти, велосипеди, гребла, ски, кутии боя и стари компютри, монитори и телевизори. Вратата им отвори дебел тийнейджър в черни дрехи. Мъртвешки бледата му кожа бе осеяна с младежки пъпки.

— Хари вкъщи ли е?

— Татко! Имаш гости!

— Кой е? — извика някой.

— От данъчната служба — отвърна хлапакът.

— Джордан!

Момчето ги покани да влязат. Поостарял пудел, едно от очите на който беше млечнобяло от перде, залая като побеснял.

— Веднага идвам! — разнесе се вик от мазето.

Хлапето се обърна към пудела.

— Туринг! — изръмжа Джордан. — Веднага млъкни! — Кучето обидено се отдалечи. Момчето свали връзка ключове от кукичката до вратата. — Бихте ли казали на татко, че съм взел колата?

Ънгър избели очи.

В къщата цареше хаос, меко казано. Двамата стояха на кървавочервена черга, покрита с кучешки косми и трохи. Пред оръфан зелен диван имаше масичка, отрупана с вестници и списания. Навсякъде бяха пръснати зарязани вещи и дрехи. Празни кутии от сода. Нечий анцуг. Две бутилки бира и пластмасови чинии. Като се изключеха тъмночервените петна от боровинков сос, чиниите приличаха на излизани.

— Хари сигурно отначало ще е малко нервен — предупреди Ънгър. — Той си е нервак.

От мазето се разнесоха стъпки и през вратата на кухнята влезе Хари Манцигър. Носеше розов кош с пране. И беше огромен. Над метър и осемдесет, около сто и четиридесет килограма. Носеше работен панталон и толкова тясна риза, че отдолу се очертаваха гънките тлъстина. На лявото му ухо блестеше диамантена обица.

— Глен! — На пълното му лице незабавно се изписа тревожно изражение. — Какво има? — Манцигър погледна Дани, после се извърна. Отстрани на шията му имаше татуировка на тиквен фенер.

— Това е Дан Крей — каза Ънгър. — Надявам се, че ще можеш да му обясниш някои неща. Може ли да седнем за малко?

И без да дочака отговор, влезе в дневната, разбута някакви дрехи и се настани на страничната облегалка на един фотьойл, който приличаше на животно в процес на смяна на козината. Дани го последва, макар че бяха нужни сериозни разкопки, за да си осигури повърхност за сядане. Манцигър кисело се приближи.

— Какво да обясня?

— Ами… например проблема със сивата слуз и за какво се безпокоеше Джей във ВСС.

Дебелакът притисна коша с пране към гърдите си, сякаш се опитваше да се защити.

— И защо да го правя?

— Защото беше приятел на Джей. И защото според Дан това убийство има нещо общо с ВСС.

Сините очи на Манцигър заскачаха из стаята, като че ли търсеше път за бягство.

— Полицията има друга теория — отвърна той.

Раздразнението на Ънгър избухна с тихо изсумтяване.

— Полицията ли? Моля те!

Забил поглед в пода, дебелакът запристъпва от крак на крак.

— Не знам — каза той.

— Хари! Направи го заради Джейсън. Не става въпрос за фирмена информация. Просто разкажи на Дан за сивата слуз — и може би ще приключим с това.

— Предполагам, че бих могъл — започна Манцигър, после поклати глава. — Не знам.

— Е, докато ти се чудиш, аз ще изпадна в шок. Сериозно! Ще получа хипогликемия!

— Мога да ти дам кифличка — предложи Хари.

— Защо просто не излезем навън? Може да поговорим на вечеря — аз черпя.

Идеята за безплатна храна изглежда помогна на Манцигър да вземе решение. Той остави коша с прането на масичката и отиде да се „освежи“. След минута се върна с вчесана коса и дъх на „Олд Спайс“.

— Добре, но няма да говоря за самия проект — каза той, докато се приближаваха към колата. — Поне не подробно. Забранено е.

Отидоха в заведение на име „Синия картоф“, като Ънгър предварително се извини, че щели да експериментират.

— Ресторантът е нов, така че не знам дали е добър, но повечето заведения тук… — Той сви рамене и прибави: — Спомени…

Бледо момиче, което изглеждаше също толкова младо, колкото и неопитно в ресторантската работа, им даде менюта и прие поръчката им за напитки. Тримата мълчаливо проучиха менюто. Повечето блюда съдържаха картофи.

Накрая сервитьорката се върна, след като извървя късото разстояние от бара с напрегнатата концентрация на току-що проходило дете. Италианско вино за Ънгър, мартини за Манцигър и кампари със сода за Дани. Поръчаха си вечерята, като момичето грижливо изписваше всяка дума — задача, в която се затрудняваше от факта, че стискаше химикалката в юмрук.