Джон Кейз - Осмият ден

— С други думи, ти създаваш първия и го програмираш да се самокопира — обади се Ънгър.

— Точно така. И тъкмо това безпокои хората. Въпреки че, като се замислиш… какво страшно има? — Той завъртя палец към себе си. — Аз се самовъзпроизвеждам, вие също, поне в съчетание с още някого. — Манцигър посочи пюрето в чинията на Дани. — Твоите картофи се самовъзпроизвеждат. И какво от това?

Дани поклати глава и лапна хапка пюре.

— Проблемът е, че тия асемблери ги създаваме ние, а не майката природа, затова никой не вярва, че ще престанат да се самокопират — въпреки че има безброй начини да го заложиш в програмата им.

— Какви например? — попита Дани.

Манцигър прокара вилицата през гъстия сос в чинията си и я облиза.

— Можеш да ги направиш така, че да се възпроизвеждат само при определена температура — да речем минус деветдесет градуса по Целзий — или в атмосфера, каквато не се среща в природата. Има много начини.

Дани кимна.

— И сивата слуз?…

— Почти стигнахме. — Инженерът замълча за миг и кимна към пюрето на Дани. — Ще го доядеш ли?

Дани поклати глава.

— Ако не възразяваш…

— Не, заповядай.

Манцигър енергично кимна и смени чинията си с неговата.

— Така или иначе, след огромни инвестиции в човекочасове в компании като ВСС накрая създаваш първия си асемблер. Отнело ти е десетина години, за да го постигнеш, обаче после асемблерът за десет минути се самокопира. И продължава… — Той усмихнато се наведе към Дани, вперил в него влажните си очи. — Докъде си стигнал по математика?

— До сложното делене.

— Сериозно?

Дани поклати глава.

— Пошегувах се… Какво искаш да кажеш?

Манцигър облекчено въздъхна.

— Знаеш ли какво е експоненциална крива?

— Не съвсем — призна Дани.

— Напротив, просто не знаеш, че се казва така. — Инженерът потопи пръст в мартинито и нарисува нещо като хокеен стик на масата.

— Хората не разбират, че в първите фази на експоненциалната прогресия ускорението е практически незабележимо — поясни той и посочи началото на кривата, където долната част на стика се срещаше с дръжката. — Кривата е почти хоризонтална. Но както виждаш — показалецът му проследи линията нагоре, — щом нещата се задействат, кривата става почти вертикална.

— Добре, но…

Манцигър вдигна ръка.

— Доизслушай ме. И не се безпокой, защото съм ти приготвил една страхотна басня.

Дани пресуши бирата си и повдигна празната си чаша към келнерката. „Как се озовах тук? — зачуди се той. — Точно в този момент? Седя в «Синия картоф» и слушам един определено интелигентен мърляч да приказва за експоненциални криви, за да ми обясни нещо за сивата слуз. А сега и «басня». Какво стана с живота ми? Къде е проблемът?“

Мислите явно се бяха изписали на лицето му, защото Ънгър вдигна вежди и се намръщи.

— Добре ли си, Дан?

Дани сви рамене.

— Да — отвърна той. — Нищо ми няма. Просто не съм наясно къде води всичко това.

— Повярвай ми — каза Манцигър. — Трябва да чуеш баснята. И после всичко ще ти се изясни. Ако ти говорех само с числа, нищо нямаше да разбереш.

Дани не отговори.

— Продължавай, Хари — настоя Ънгър и окуражително го погледна.

— Добре — каза инженерът и долепи пухкавите си длани. — Слушай тогава. — Той замълча за миг. — Играеш ли шах?

— Почти никога — отвърна Дани. Той си спомни за скривалището на Барзан и за фигурките, които бе направил там. И за Лайла. Замисли се за нея и сърцето му се сви. От скръб. „Това? — беше попитала тя, вдигайки най-голямата пионка. — Сар?“

— Е, става въпрос за шаха. За изобретяването на шаха. Който е китайска игра. Китайският император толкова много я харесал, че поискал да възнагради създателя й. Един придворен математик. „Поискай нещо“ — казал той. И създателят, голям умник, посочил дъската. Искал само зрънце ориз за първото квадратче, после две за второто… и така нататък, удвоявайки броя на зрънцата с всяко следващо квадратче.

Заплувал изцяло в свои води, Манцигър се оживи. Дани седеше и го слушаше с половин ухо, все повече затъвайки в унинието си.

— Императорът се зарадвал — продължи дебелакът. — Евтино щяло да му се размине!

„Сигурно в Турция ме издирват за убийство“ — помисли си Дани.

— И на пръв поглед изглеждало така. Защото прогресията започвала бавно. Едно, две, четири, осем… броели зърната от чаена лъжичка ориз.

„Приятелката ми ме мрази…“

— После обаче им потрябвала супена лъжица, чаша, паница, бъчва. И прогресията продължавала. — Манцигър го погледна. — Схващаш ли?