Джон Кейз - Осмият ден

Ънгър наклони глава, сякаш казваше: „И да, и не“. После се изправи и му даде знак да го последва. Двамата влязоха в бокса до трапезарията, където имаше дъбово бюро с плоскоекранен монитор на „Силикон Графикс“. Домакинът седна на марковия въртящ се стол, бръкна под бюрото и включи компютъра.

— Това ли е? — попита Дани. Приличаше на „Дел“, а той беше очаквал нещо по-шикозно — макар че нямаше представа какво точно.

— Този е моят — отвърна Ънгър. — Джей използваше лаптоп и друг компютър в службата. И палмтоп.

— Къде са те?

— Взе ги полицията. — Ънгър се отпусна назад.

Появи се логото на Майкрософт, придружено от фанфари. Десктопът представляваше снимка на Ънгър с друг човек, надвесени над перилата на кораб. Вторият мъж беше нисък, тъмнокож и красив.

— Това Джей ли е? — попита Дани.

Ънгър кимна.

— Ами имейлът му? Можете ли да го отворите?

— Съмнявам се — отвърна Ънгър. — Аз използвам Yahoo, а Джей имаше имейл в службата.

— Знаете ли паролата?

Ънгър се подсмихна.

— Тя не беше дума, а комбинация от букви, числа и бог знае още какво! Мисля, че бяха десетина, пък и от охраната ги караха всеки месец да си сменят паролите, затова… не.

Дани се замисли за миг.

— Ами ВСС? — попита той. — Смятате ли, че ще можете да ме вкарате?

— Да ви „вкарам“ ли?

— Да. За да поговоря с някой вътрешен. Да разбера какво става. Какво правят…

Ънгър обърна длани нагоре и поклати глава.

— Невъзможно — отвърна той. — Искам да кажа, мога да ви закарам там, но ще стигнете само до рецепцията. Това е истинска крепост.

— Аха.

— Мога обаче да ви кажа какво правят. Лекуват рак.

Беше ред на Дани да се усъмни.

— Нима?

„Странно, Зебек не изглежда такъв човек…“ — помисли си той.

— Да, точно така. Първо се занимават с рака на гърдата и после ще продължат с други видове тумори. — Ънгър разпери ръце. — Мащабно начинание.

— Рак на гърдата — повтори Дани.

— Тъкмо затова Джейсън напусна „Протеин Дайнамикс“. Така имаше възможност да направи нещо значимо. Това не беше просто… измишльотина! Не беше само теория. Майката на Джей почина от рак на гърдата и това отчасти беше причината. И разбира се, това означаваше много пари. Накрая. Но не беше най-важното. Занимаваха се с важна научна работа. Строяха противотуморни бомби, някакви наногранати, които проникват в раковите клетки — единствено в тях — и ги унищожават. И естествено, технологията щеше да бъде приспособена за други видове рак.

Дани се намръщи. Колкото повече научаваше, толкова по-малко знаеше.

— По-рано казахте, че Джейсън се безпокоял за нещо. Нещо в работата.

Ънгър кимна с глава.

— За сивата слуз.

Дани запремигва.

— Какво?

— Джей дълго време смяташе, че цялата история със сивата слуз е измислица. Обаче напоследък… се безпокоеше за това.

— За какво говорите?

Ънгър се изненада.

— За проблема със сивата слуз!

— Какво означава това?

— Не знаете ли?

Дани поклати глава.

Ънгър въздъхна. Замисли се за миг.

— Ами, това е… краят на света. Меко казано.

Дани дълго мълча.

— Господин Ънгър… — накрая започна той.

Бързо изцъкване с език.

— Глен, моля. Баща ми е господин Ънгър.

— Добре, Глен. Значи… За какво става дума? Искам да кажа, краят на света, това е… доста сериозно, нали?

Ънгър се засмя.

— Ами да…

— Искам да кажа, каква е цялата тая работа? — попита Дани. — Да не съм се озовал в огледалния свят?

Ънгър поклати глава.

— Какво знаете за нанотехнологията?

Дани се замисли за миг и въздъхна.

— Знам какво представлява.

— Но не сте чували за сивата слуз, така ли?

Дани поклати глава.

Ънгър отвори уста, сякаш се канеше да му обясни, после я затвори. Стисна устни.

— Мисля, че трябва да поговорите с Хари. Аз съм архитект, а не учен.

— Да, но…

Ънгър скочи на крака и го прекъсна.

— Няма проблем. Особено ако го черпя една вечеря. — Той наклони глава, замисли се и одобри идеята. — Но ако му се обадя и реши, че сме го обмислили, може да се ядоса.

— За кого говорите?

— За Хари Манцигър. Той е инженер по протеините във ВСС. Блестящ учен. Мисля, че е най-добре просто да се отбием…

Ънгър го помоли да премести колата си, отвори вратата на гаража и Дани видя кобалтовосин „Тибърд“ от модела с малкия кръгъл прозорец. Глен я изкара навън, после се отказа и я върна в гаража.

— Ако ще ходим на вечеря, Хари няма да се побере. Може би е по-добре да идем с твоята кола.

Заръмя дъждец. Улиците бяха хлъзгави, движението — натоварено. Дани шофираше, Ънгър го упътваше. „Не знам къде отивам — и в буквалния, и в преносния смисъл“ — помисли си Дани.