Джон Кейз - Осмият ден

Това бе основният аргумент на антидрекслъровата позиция: устройствата, необходими, за да проработи нанотехнологията, трябваше да бъдат измислени от компютърни специалисти (в по-голямата си част), но самото им създаване оставаше за биохимиците, микробиолозите и молекулярните инженери, повечето от които нямаха представа как да го постигнат.

Например господстваше мнението, че асемблерите ще използват за суровина въздух, вода и пръст. Тези материали щяха да се разградят на молекулярно равнище и да се сглобят според посочените изисквания. Но с каква енергия щяха да работят асемблерите? Слънчева ли? Може би. Само че дори да се използваше слънчева енергия, процесът на разграждане и сглобяване на молекули определено щеше да генерира топлина — при това навярно в огромно количество. Какво щяха да я правят?

Нещо повече, докато мечтателите рисуваха любопитни картини на създания с наноръце, способни да разкъсват и спояват молекулни връзки, скептиците се питаха как могат да се създадат толкова малки инструменти, че да манипулират отделните атоми. Ами „ръцете“ на асемблерите? Как щяха да „държат“ атомите, за да ги сглобяват според плана? На отговора, че могат да се използват химични връзки, с които да „залепват“ фрагментите, скептиците възразяваха, че тези връзки често са много здрави. Как асемблерите щяха да освобождават атомите или фрагментите, които държат?

Някои от тези въпроси щяха да получат отговор. Навярно всичките. Но това щеше да отнеме време — може би доста време. „Тогава защо сега умират хора?“ — запита се Дани.

Самолетът кацна на летището в Сан Франциско малко след осем часа вечерта. Автобусът го откара до лабораториите Аламо на три километра оттам, където го очакваше бял „Призм“. Искаше да плати в брой — застрахователната компания изискваше в договора за наем да фигурира номерът на кредитната му карта. В края на краищата това е автомобил, каза си Дани, подвижна мишена. А и макар че провериха валидността на картата му, засега нямаше истинско движение на пари по сметката му. Той се подписа под договора.

Изгуби се и потегли в грешна посока. Когато се ориентира, реши, че няма смисъл през нощта да пътува за Къпъртино. Нито пък да се появи на вратата на Глен Ънгър в единадесет и половина. Когато подмина един мотел на „Дабълтрий“ в Бърлингейм, направи обратен завой и отби. След половин час вече спеше дълбоко, прекалено уморен да изключи нощната лампа.

Беше очаквал да се събуди рано заради разликата в часовите пояси, но спа цели четиринадесет часа. Въпреки това спокойно закуси. Докато чакаше да донесат гофретата му, прочете една статия в списанието, което бе взел от самолета.

Беше го намерил в джоба на седалката по време на почивка от дългите си занимания с документите по нанотехнология — брой на „Нешънъл Джиографик Тревълър“. Докато го прелистваше, забеляза материал за Великденския остров. И тъкмо затова го взе. За пръв път възприе монументалните глави не само като останки от тайнствена цивилизация, а като скулптури. И като такива те го заинтригуваха.

Оказа се, че Великденският остров е предупреждение за човечеството. Първите полинезийски пътешественици се натъкнали на истински рай. Островът бил толкова богат на природни ресурси — вода, дървен материал, риба, огромни птичи ята — че населението бързо се увеличило. Както свидетелствали сложната йероглифна писменост и стотици каменни фигури, островитяните създали високоразвита цивилизация. Според специалистите изработването, пренасянето и издигането на грамадните каменни скулптури биха били изключително трудни дори днес. Все още се спорело за методите, използвани от „примитивните“ островитяни, при изпълнението на тази задача.

След хиляда години земята се изтощила и Великденският остров претърпял екологична катастрофа. Горите напълно изчезнали, оставяйки местните без материал за строеж на кораби — и за бягство, и за крайбрежен риболов (не са мислили далновидно, каза си Дани). Ниската растителност също останала в миналото, навярно изядена. Тъй като нямало дървета, които да задържат влага, изворите пресъхнали, огромните птичи ята — които нямало къде да гнездят, нито какво да ядат и пият — отлетели и не се завърнали. Към 1600 г. се появили воюващи групировки. Когато холандският изследовател, дал името на този остров, го „открил“ на Великден 1720 г., островитяните буквално изяждали бебетата си. Канибализмът се превърнал в основен източник за осигуряване на протеини. Жените и децата били смятани за най-вкусни, пръстите на ръцете и краката — за най-голям деликатес. „Върха!“ — помисли си Дани и се зарадва, че е вегетарианец.