Джон Кейз - Осмият ден

Създател на тази област беше човек на име Ерик Дрекслър, който през 80-те години на XX в. написал книгата „Машините на Сътворението“. Някои смятаха Дрекслър за прозорлив мечтател, а други — за фантазьор. Първите твърдяха, че е открил ключа за Обетованата земя, докато вторите заявяваха, че е положил основите на една нефункционална наука.

Доколкото Дани можеше да разбере, основната идея бе да се създават неща чрез организиране на материята с атомна прецизност. Това щяло да се постигне от протеинови инженери (!) и компютърни специалисти, които щели да програмират и създават самовъзпроизвеждащи се роботи, не по-големи от молекули. Подреждайки отделни атоми, тези роботи, или „асемблери“, можели да изпълняват разнообразни задачи и да произвеждат всичко — от микроскопично тънки диамантени покрития до спрейове за мигновено лекуване на рани. Други миниатюрни роботи можели да унищожават раковите клетки в тялото или да почистват плаката от артериалните стени. Асемблерите можело да бъдат програмирани да отстраняват замърсителите, да пречистват въздуха и водата — постоянно и глобално. Накрая щял да бъде създаден свят на абсолютното изобилие. Бедността щяла да остане в миналото, околната среда — да бъде излекувана, а продължителността на живота щяла да се увеличи.

Роботи, помисли си Дани. Само че от ДНК. Което означаваше, че ще са живи. Малки Франкенщайновци.

Двамата му спътници слязоха в Солт Лейк Сити, а Дани продължаваше да чете. Запозна се с описанието на нещо хипотетично, наречено „практична мъгла“. Това била първична материя, мрежа от асемблери, способни да бъдат — буквално — всичко за всички. Програмирана да приеме формата и особеностите на къща, практичната мъгла можела да променя не само строежа и цвета си, но и самото си състояние — и да го прави по команда. С други думи, можела да е ту твърда като тухла, ту нематериална като въздух. Обитателят на такава къща с едно махване на ръка можел да минава през стени и при нужда да създава мебели с каквато форма и от какъвто материал пожелае.

Накратко, нанотехнологията обещаваше (или заплашваше) да направи света толкова богат на възможности, толкова гъвкав, че дори най-обикновените дейности ще са своего рода вълшебство.

След като отново излетяха, Дани изпи един джин с тоник и продължи да чете. Но не без усилие. Някои статии бяха дълги над петдесет страници, и бяха напълно непонятни за него и той често губеше нишката.

И все пак, когато започнаха да се спускат към Сан Франциско, знаеше достатъчно за нанотехнологията, за да е наясно, че е важна, противоречива — и засега главно теоретична. Тя обаче беше толкова обещаваща, че за нея се харчеха много пари, при това от големи имена. Хюлет Пакард, Ай Би Ем — такива компании. По време на Клинтъновото правителство държавата бе дала голям тласък на тази област и беше удвоила инвестициите до половин милиард долара.

Националният научно-технически съвет аргументираше увеличеното финансиране по следния начин:

Нанотехнологията може да повлияе върху производството на абсолютно всичко — от автомобили, гуми и компютърни вериги до модерни лекарства и тъканни заместители — и да доведе до изобретяването на невъобразими неща… Очаква се през XXI в. въздействието на нанотехнологията върху здравето, благосъстоянието и безопасността на световното население да е почти също толкова голямо, колкото на антибиотиците, интегралните вериги и изкуствените полимери през XX в.

Което означаваше нещо. Изглежда всички бяха единодушни, че за повечето приложения на нанотехнологията ще може да се мисли най-малко след десетина години. Някои изобретения (ваксини и други подобни) може би щяха да се появят по-скоро и имаше напредък в създаването на нанотранзистор. Това обещаваше да доведе до поврат в микроелектрониката и позволяваше производство на невъобразимо миниатюрни интегрални вериги, неща, които можеха да работят при стайна температура, нямаше да са чувствителни към прах и замърсители като силиций и други материали.

До този момент обаче най-големите пробиви изглежда бяха в салонните трикове. Един учен създал нанокитара, друг направил миниатюрни пинсети, с които можело да се хващат отделни молекули. Имаше молекулярен ключ и „квантова ограда“. Тези скромни успехи бяха коствали огромни усилия от страна на екипи от гении. Много учени продължаваха да вярват, че техническите пречки за произвеждане на асемблери с работни „ръце“, способни да манипулират материята на атомно равнище, са непреодолими.