Джон Кейз - Осмият ден

Към обяд си взе втора чаша кафе за из път и пое на юг към Къпъртино.

На няколко километра от мотела в главата му започна да се оформя идеята за инсталацията в „Ниън“. Щеше да я кръсти „Водещи“. Щеше да направи няколко големи глави от папиемаше по подобие на тези от Великденския остров, само че с лицата на… телевизионни водещи — Дан Редър, Майк Уолъс, Опра Уинфри. Съвременни звезди. Повечето от главите на Великденския остров бяха издигнати върху платформи, наречени „ану“, в които островитяните поставяли ритуални предмети. За инсталацията можеше да използва открити платформи — дървени скелета — и да качи главите върху тях. В скелетата щеше да постави… телевизори, които щяха да предават… информационни програми, токшоу или Ем Ес Ен Би Си.

В идеята имаше някаква мъглява логика, която му допадаше. Не беше сигурен какво означава, но какво от това. Включи радиото и остави звука да се плиска из главата му, докато шофираше към Къпъртино.

Жилището на Пател — което сега принадлежеше на Глен Ънгър — представляваше безупречно възстановена къщурка. Ако се съдеше по квартала, сигурно струваше най-малко милион.

Разположената между два ромбовидни прозореца красива врата имаше естествен цвят на дъб, на чийто фон контрастираше черният венец в средата. Дани никога не бе виждал траурен венец и сега го побиха тръпки. Той беше направен от пера, черни пера, толкова лъскави, че бяха почти пъстри. Дани сбърчи лице и се пресегна към месинговото чукало в центъра на венеца.

В момента, в който докосна метала, вратата рязко се отвори, сякаш за да я опазят от пръстите му. Той се сепна, сякаш го бе ударил електрически ток.

— Да?

Мъжът на прага беше около четиридесетгодишен и в страхотна форма, което се виждаше ясно, тъй като бе само по шорти. С това облеклото му се изчерпваше, ако не се смятаха очилата и сандалите.

— С какво мога да ви помогна?

Дани не обичаше да досажда на хората. Всъщност никой не обичаше. Но всеки детектив го правеше от време на време, защото някои хора отказваха да вдигат телефоните си. Или дори да отговаряха, не желаеха да направят следващата стъпка и да поканят детектива на разговор. Първия път, когато го бяха пратили в дома на „недоброволен“ източник, Дани бе възразил. „Какво да кажа? Та аз дори не го познавам?“

„И какво от това? Престори се на журналист — беше отговорил шефът му. — Не ме интересува, просто го направи!“ И той го бе направил. И се беше оказало, че го бива.

— Господин Ънгър?

Мъжът присви очи.

— Даааа?

— Казвам се Дани Крей и… Надявах се, че ще можем да поговорим за вашия приятел господин Пател.

Ядосана въздишка.

— Уф, за бога! — изпъшка Ънгър. — Вие какъв сте? Някакъв… алтернативен репортер ли?

— Не…

— Защото известността не ме интересува.

— Разбирам, но…

— Добре. Тогава ще разберете защо ви затварям вратата. Довиждане! — Последната дума бе произнесена някак напевно, с удължаване на последната гласна: „Довижданеее“.

Дани никога не бе пъхал крак във вратата — не буквално. Този път обаче го направи.

— Идвам отдалече — каза той.

Ънгър погледна крака му, после вдигна очи.

— Бихте ли се отдръпнали?

— От… хиляди километри.

— Не ви ли е срам?

Дани сви рамене, но не премести крака си.

— Струва ми се, че мога да ви кажа защо е бил убит господин Пател.

Ънгър се намръщи, наклони глава и го изгледа от глава до пети.

— Това новина ли трябва да е? Всички знаят защо беше убит Джейсън.

Беше ред на Дани да се изненада.

— Нима?

— Естествено.

Дани запремигва.

— Убил го е някакъв побъркан хомофоб. Все още се случват такива неща. Вижте, ако имате някаква информация…

— Съмнявам се.

Ънгър го погледна скептично.

— Моля?

— Мисля, че не е свързано със сексуални наклонности.

Мъжът пред него се колебаеше. Нерешителността ясно се четеше на лицето му.

— Ако са някакви глупости…

— Не са — заяви Дани.

Ънгър с въздишка се отдръпна назад и широко отвори вратата.

— Добре, влезте тогава — каза той.

Отвътре къщичката беше като антикварен магазин. Дани сякаш очакваше да види етикети с цените, закачени на мебелите. Ънгър го преведе през „вестибюла“, „салона“ и кухнята до малък двор зад къщата.

Той бе съвършен като самата къща, с фонтанче, което ромонеше в ъгъла. На масата от ковано желязо имаше кана с леден чай и поднос със съвсем тънки джинджифилови бисквити. Домакинът му посочи към един стол и двамата седнаха един срещу друг. Ънгър разбърка чая с бъркалка с форма на жираф и го погледна.