Джон Кейз - Осмият ден

Разпнат.

Дани се върна в библиотеката и продължи да сърфира в киберпространството в търсене на евтини полети за Сан Франциско. Така или иначе трябваше да напусне Вашингтон и Калифорния го привличаше, защото колкото повече научаваше, толкова по-ясно ставаше, че ключът към всичко е „Вери Смол Системс“.

Не че възнамеряваше да поиска да го разведат из фабриката. Идеята му беше първо да почука на вратата на приятеля на Пател — Глен Ънгър.

Една реклама на „Херц“ му навя неприятна мисъл. В Калифорния човек непременно трябваше да е моторизиран и той се готвеше да наеме кола на летището. Но докато жълтата емблема на „Херц“ премигваше на екрана, Дани разбра, че има проблем. Нямаше шофьорска книжка.

Можеше ли да вземе такси до дома на Глен Ънгър? И изобщо на какво разстояние от летището се намираше Къпъртино? Ами от Сан Хосе? Можеше ли да стигне дотам със самолет? Когато откри отговора в един сайт с електронни карти, реши, че ще има нужда от автомобил. Трябваше да си извади нова шофьорска книжка.

Но разполагаше само с един час, за да си резервира място за евтиния полет, който бе намерил в интернет, и първо се зае с тази задача. По средата на регистрацията обаче се отказа. Не искаше да използва кредитната си карта. Зебек може и да нямаше достъп до банковите сметки, но не можеше да се разчита на това. Не биваше да разкрива маршрута си, ако имаше начин да го избегне. Парите от скривалището нямаше да му стигнат за дълго, ала можеше да използва картата, за да изтегли малко пари.

Преди да напусне библиотеката, влезе в уебсайта на службата за моторни превозни средства във Вирджиния. Беше запазил старата си книжка и бе регистрирал олдсмобила на адреса на родителите си. Застраховката беше по-евтина. В уебсайта намери адреса на клон в Рослин, точно на отсрещния бряг на Потомак. Излезе от сградата и извървя в летния пек пътя до банка „Ригс“ на Уисконсин и Ем стрийт. След няколко минути излезе с две хиляди и петстотин долара.

След още двадесет и пет минути път стигна до службата за коли и се нареди на опашка за номер. Докато чакаше реда си, се опита да познае езиците, които чуваше — испански, естествено, но и арабски. Немски и китайски. Виетнамски или тайландски — не можеше да ги различи. И още някакъв. Руски или чешки.

Каква страна!…

Накрая повикаха неговия номер. Той обясни на жената на гишето, че е изгубил портфейла си по време на плаване с платноходка.

— И как стана това? — попита служителката.

— Бях се надвесил през борда, за да може лодката да плава по-бързо.

— Тогава защо просто не й сложите двигател? — усмихна се тя.

— Защото тогава няма да е платноходка — поясни Дани.

Служителката добродушно поклати глава, въведе нещо в компютъра си и го отпрати. Скоро се озова седнал пред разногледа жена с огромен маникюр.

— Кажи „зеле“! — заповяда му тя.

Дани мрачно се усмихна.

Жената зачака, вперила едното си око в него, а другото — в следващия на опашката. След десет секунди той каза „зеле“. Тя се усмихна и светкавицата проблесна.

Накрая го повикаха на последното гише, където го очакваше ламинирана шофьорска книжка. Не му се искаше да погледне, но… Господи! Беше още по-зле от снимката в паспорта. Имаше онзи шантав и замаян вид като на полицейска снимка — полуотворени очи, устни, замръзнали в крива усмивка, достатъчна, за да разкрие проблясъка на стоманения му зъб, което правеше изражението му още по-идиотско. И всичко това на яркосин фон.

Но поне косата му беше сресана назад (горе-долу).

Полетът бе директен през Солт Лейк Сити. Седеше в дъното на салона между двама възрастни партньори по голф, които се завръщаха от екскурзия в Шотландия. Едва излетяха, когато единият взе две пластмасови чаши от стюардесата и започна да ги пълни с малцово уиски от бутилка със сребърна капачка.

— Играеш ли голф? — попита го някой.

Дани поклати глава.

— Не, аз…

— Е, ще започнеш — каза вторият. — Всеки започва, рано или късно.

Те заразказваха за пътуването си и Дани трябваше да върти глава, като че ли гледаше тенис мач. Накрая двамата се напиха и заспаха, оставяйки го да прочете статиите, които беше разпечатал в Джорджтаун.

Изборът му не беше по конкретни критерии. Просто бе събрал материали, чиито заглавия му се бяха сторили интересни, и резултатът беше пълен миш-маш. Някои статии бяха напълно технически, а други — празни дрънканици за бъдещето. И все пак, когато самолетът прекоси Скалистите планини, Дани бе прочел достатъчно, за да има представа какво е нанотехнология и какво обещава.