Джон Кейз - Осмият ден

Нищо не можеше да направи. Дани обиколи къщата, помисли си дали да не спи на голямото легло в спалнята на родителите си, но когато влезе в стаята, му се стори нередно. Въпреки че собственият му креват бе къс и тесен, таванската стаичка беше негово убежище в детството и юношеството му. И сега нямаше да е по-различно.

Птиците го събудиха в шест. Майка му ги хранеше и дори плащаше на едно съседско хлапе да ги „държи във форма“, докато я няма. Бодливата зеленика пред прозореца му сякаш бе подслонила цяло ято. Той слезе долу и си направи кафе, после седна до прозореца към градината и започна да драска в един от тефтерите на баща си.

Искаше да се обади на някого — особено на Кейли. Или на братята си. Или на родителите си. Но не. Така само щеше да ги изложи на опасност и нищо нямаше да спечели — освен утеха. А не беше такъв егоист. Освен това не бе готов да се изправи пред онова студено дакотско изражение, изписващо се на лицето на Кейли, когато беше ядосана на някого или се чувстваше измамена. По-добре — по-безопасно — бе да остави Зебек да си мисли, че са скъсали (което — ако не станеше чудо — си беше вярно).

Тефтерът вече бе покрит с черти и точици. Дани се замисли за миг, после написа:

1) Дю

2) Случаят с Пател

Той вдигна телефонната слушалка и набра номер, който знаеше наизуст — „Фелнър Асошиейтс“. Когато се включи централата, набра вътрешния на Мамаду.

Тих глас разсеяно отговори:

— Боасо.

— Дю? Обажда се…

Щрак.

Дани озадачено зяпна телефона. Отново набра. Включи се телефонен секретар. „Може да не е сам“ — помисли си той и си наля втора чаша кафе. По-късно щеше да потърси Дю в апартамента му.

Ала не се наложи, защото след няколко минути телефонът иззвъня и когато вдигна, отсреща се разнесе задъханият глас на Мамаду. Наблизо се чуваше автомобилен рев.

— Какво си мислиш, по дяволите? — избухна Дю. — Да не си се побъркал?

— Съмнявам се — отвърна Дани. — Какви ги говориш?

— Първо лишаваш фирмата от един от най-големите й клиенти. „Фелнър“ са бесни, но това не е толкова кофти, щото клиентът сам е дошъл при теб, нали така?

— Да.

— Само че после ти се обръщаш към мен — твоя нещастен афроамерикански приятел — и искаш да ти направя досие на оня човек, което ме превръща в нещо като съучастник.

— В какво? — попита Дани.

— Ти в какво мислиш?

— Не знам. Не знам за какво говорим.

— В промишлен шпионаж! — извика Дю.

— Какво?!

— Така му викат. Започваш да работиш за оня тип, използваш всевъзможни фирмени сведения…

— О, я стига…

— Ще те попитам нещо — каза Дю.

— Добре — обзет от все по-силно безпокойство, отвърна Дани.

— Да си намирал нечий компютър? В Италия?

— Да.

— И си се представил за ченге, нали?

— Ами…

— Господи, човече! Ще отидеш в пандиза!

— Дю…

— Това не са глупости — тоя Зебек е наел фирмата да те открие!

— Успокой се — рече Дани. — Не е така, както изглежда.

— Казвам ти: ти си най-важната ни задача! В момента разговарям по телефона с най-издирвания от нас човек!

Хмннн… Дани дълбоко си пое дъх. Надяваше се, че Мамаду ще използва възможността да направи същото.

— Кой се занимава със случая?

— Писарчик.

Уф! Допреди година Писарчик бе оглавявал оперативния сектор на ЦРУ.

— Ако бях на твое място, нямаше да се появявам на обществени места — каза Дю. — Всъщност ако бях на твое място, щях да помисля за… Йокохама. Или за нещо като Беринговия пролив.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че апартаментът ти е под денонощно наблюдение. — Той изчака, за да го остави да смели тази информация. — Знаеш ли колко струва това? Три двучленни екипа по двайсет и четири часа седем дни в седмицата?

Дани изпъшка.

— Къде другаде?

— Навсякъде! Писарчик си е закачил карта със знаменца на стената: галерията, твоето студио, къщата на вашите, офиса на Кейли…

— Къщата на нашите ли?

— Казах ти — навсякъде. Даже е наел един местен да държи под око вилата на родителите ти в Мейн. Затова забрави за там. Обаче само апартаментът в Адамс-Морган е под денонощно наблюдение. Навсякъде другаде минават патрули.

На Дани му хрумна нещо.

— Тогава откъде знаеш къде съм?

— Много сложно! Имам проследяващо устройство.

Дани въздъхна. Чуваше трафика от отсрещния край.

— Длъжник съм ти — накрая каза той.

— Има още нещо!

— За какво? — попита Дани.

— За фирмата на Зебек.

— Система…

— Не тази — прекъсна го Дю. — Онази на крайбрежието, ВСС.