Джон Кейз - Осмият ден

От анкарската автогара до посолството на САЩ на булевард „Ататюрк“ беше далече, ала нямаше избор. Бяха му останали около един милион лири от подаръка на Салим — достатъчно, за да си купи дюнер, но не и да вземе такси. Изяде го в движение, като едва не се задави с парче зелен пипер, когато точно по пладне отекна многократно усиленият вой на мюезина.

След час Дани го видя, неподвижно увиснало в смазващия зной. Знамето. „Знаметооооо!“ Сърцето му се разтуптя. Адамовата му ябълка сякаш се поду. И поне за миг се почувства у дома.

Ала не съвсем.

Винаги бе смятал, че една от главните задачи на американското посолство — на всяко американско посолство — е да помага на американци. На сънародници, които са изпаднали в беда в чужди земи.

Но не.

Служителят от консулския отдел, с когото разговаря, бе негов връстник. Но с това приликата се изчерпваше. Докато Дани носеше взети назаем памучен панталон и фланелка, дипломатът беше облечен в безупречно изгладен тъмносин костюм и бяла риза с червеникавокафява вратовръзка. На бюрото му имаше брой от принстънския „Тори“.

Което накара Дани да се подсмихне и да разкрие забележителния си зъб. Гроздето беше кисело, естествено. Знаеше, че не бива да обвинява консулския служител за това, че самият той носи чужди дрехи, има кръв по сандалите и прилича на побъркан. И все пак… принстънският „Тори“?

Отпуснат назад, дипломатът въртеше стола си и слушаше разказа му с вида на много по-възрастен човек. Изражението му издаваше смесица от скука и неприкрито презрение. Накрая въздъхна и каза:

— Сигурно сте чел пътеводителите. Или сте сърфирал в интернет. Искам да кажа, защо ви е да ходите в района на езерото Ван, за бога?

— Ами…

— Търсил сте си белята.

— Така е — съгласи се Дани. — Това е проблемът. Наистина съм в беда.

— Виждам — подсмихна се консулът и поклати глава. — Но не съм наясно какво очаквате да направя аз.

Забележката смая Дани и отначало не знаеше какво да каже.

— Мислех, че ще можете да ми помогнете — след малко поясни той. — Нали затова сте тук? Да помагате на американци?

Нова въздишка.

— Всъщност това е най-маловажното ми задължение — отбеляза дипломатът.

— Нима?

— Да.

На Дани му се прииска да го удари, но също като глупака пред него и той имаше по-важна задача — да си отиде у дома. За предпочитане — без ръцете му да са закопчани с белезници за колана. Затова преглътна гордостта си.

— Съжалявам, но… какво ме съветвате да направя? Как да се прибера в Щатите? — Хрумна му да прибави „За да мога да ви плащам заплатата“, но успя да се сдържи.

Възпитаникът на Принстън раздразнително го погледна и развъртя капачката на писалката си „Монблан“.

— Казвате, че сте изгубил паспорта си…

— Казах, че ми го откраднаха.

— Точно така. Бил е „откраднат“. Кога?

— Преди три дни.

— И къде се случи това?

— В Догубеязит.

— Къде?

— В Догубеязит.

Дипломатът записа името и вдигна поглед.

— Ами багажът ви?

— Багажът ми ли?

— Да. Дрехите и вещите ви. Куфарите.

— Имах само раница — отвърна Дани. — Не знам какво е станало с нея.

— Ами парите ви? — попита консулът.

Дани поклати глава.

— Взеха ми и портфейла.

— Значи нямате дори шофьорска книжка?

Дани кимна.

— Да. Нито дрехи. Нито пари и каквито и да е документи. Нищо. Нищичко.

Презрително подсмихване.

— Какво казаха в полицията?

— Каква полиция? — учуди се Дани.

— Когато съобщихте за нападението.

— Не съм съобщавал.

— Защо?

Дани сви рамене.

— Бях объркан.

Дипломатът остави писалката и се отпусна назад. После сключи длани в скута си и прониза Дани с хладен поглед, вече убеден, че нещо… не е наред. Погледна часовника на стената — дванадесет и двадесет и шест — въздъхна и побутна някакъв формуляр към него.

— Попълнете го — каза консулът. — Ще се обадим да направим някои проверки — за ваша сметка — и ще ви издадем временен паспорт. Ще ви уредя еднопосочен билет до Вашингтон…

— Благодаря ви.

Мъжът изсумтя.

— Не ми благодарете. Ще е адски скъпо. Не съм ви туристически агент, пък и няма предварителна резервация. Ще получите каквото има. И ще трябва да ни върнете парите до трийсет дни. В противен случай ще прибегнем до съдебни мерки и средствата ви ще бъдат блокирани. — Язвителна усмивка придружи хрумналата му мисъл. — Изобщо имате ли работа?

Дани отвърна на усмивката в същия дух.

— Не. Аз съм творец.